Отговор?

нямам отговор...
напоследък за нищо нямам отговор
а толкова ми се иска.
не знам защо хората така избягват най-хубавото нещо, което са имали или защо ги е страх да го имат.
еуфорията ми вчера беше тотално заличена от фразата : "обмислящ пълномощно"...
само на мен ли ми се струва или всичко свършва винаги така, независимо от ситуацията или това което правя, казвам.....
много си права за шанса, никой не дава такъв.
може би не знаят как. гадно е - да, но това не е наша вина. може и да не е така, но наистина не знам какво се случва и какво трябва да направим, за да променим нещата и дали изобщо трябва да правим нещо или просто да изчакаме...за да не направим нова грешка.
а дали просто не преувеличаваме, приемаме всичко прекалено навътре и после ударът ни се струва много по-силен отколкото е всъщност. може би нещата просто се случват.
обсъждали сме го хиляди пъти, нали?
все още нямам отговор.

someone always waiting for someone who never comes home

Животът е несериозен, а аз съм твърде мазохистично-настроена, за да го живея. А и как да го правя, когато постоянно ми се месят в приказките. По дяволите, де.. Не знам. Не може ли просто нещата да се подредят добре? Не може ли просто... да си дойде у дома. Не може ли просто болката да спре. Не може ли просто да заменя нещо, за да си дойде.

Джон Грийн пише, че  единственият начин да се измъкнеш от лабиринта на страданието е да простиш. Но прошката е само първата стъпка.

Хората забравят.
Хората винаги се връщат при онези, които ги нараняват най-много.

Аз искам да бъда щастлива, Джо. Не е вярно, че мисля, че не го заслужавам. Заслужавам го. Всеки го заслужава. Проблемът е някъде там: че тези, които ме правят щастлива, си отиват, вярвайки, че не го умеят.

Искам шанс.
Защо все аз да давам втори, трети... шанс, а на мен никой да не ми дава?

защо хората винаги си отиват?

усещам, че нещо гадно се е случило освен всичко друго, затова ще изчакам времето когато ще ти се говори и ще ми разкажеш всичко.
иначе си права, светът е идиот, но нали затова сме тук, това е нашата борба срещу него, срещу ТЯХ!!!
каквото и да е- ще се справим Дуде, заедно.
чакам те (прегръдка)

светът е скапан
животът е смотан
хората са тъпи
....
и са ад.


и освен това: МРАЗЯ СРЯДА. РАЗБИРАШ ЛИ? МРАЗЯ ГО ТОЗИ ДЕН. ИСКАМ ДА БЪДЕ ПРЕМАХНАТ ОТ ШИБАНАТА СЕДМИЦА. НЕКА НЯМА ПОВЕЧЕ СРЯДА. моля...

и ми се.. някак.. изчезва
изпарява
избягва
умира
....


по дяволите всичко.

No change, but don't care

как се чувствам?
наистина ме е страх да се замисля, защото дълбоко в себе си знам отговора...
не съм се променила никак...
а може би точно това исках. харесва ми живота тук, харесват ми хората, с които съм и точно това ме крепи, защото ако бях попаднала на място като предишното, с хора като предишните, щях да умра... този път наистина и завинаги, защото този път щях да съм сама.
честно не вярвах, че ще стане, но мисля че намерих мястото си. доста е трудно, но си заслужава, и скоро осъзнах, че няма нищо друго, което бих учила, а във факултета съм като у дома си.
"просто влюбени" ...липсва ми, но някак си се примирих със самотата. откривам също колко добри приятели може да са момчетата (точно аз го казвам) и това е много по-важно в момента. но какво ти обяснявам, ти по-добре знаеш, нали си Старши.
налегнаха ме вчера гадни мисли, но то си е традиция при нас, гледам да не влагам много енергия в това.
Дудее, идва Коледа, мисли за това и не позволявай на лошите дни да те сломят.
ще се видим скоро, дано да не дойде само краят на света...

tired of being what they want us to be

не знам как се чувстваш. имам предвид: как наистина се чувстваш. как наистина си се чувствала в последните 3 месеца. обаче всичко ни  дойде в повече, нали? сякаш желанията да се озовем в една тиха, спокойна софия, лишена от драми и хора, ни се изсмяха в лицата и сега просто ни гледат как се проваляме. или успяваме?

понякога не мога да заспя и лежа в тъмното, страхувайки се.
понякога ми се иска да мога да бъда онзи смел човек, който те вдъхновяваше...

понякога се сещам за разговорите ни в края на лятото и опитите ти да ме превърнеш в него. очевидно зад отговора "просто влюбени" се крие и нещо по-дълбоко.

често и думите ми се губят.
често искам да ти се обадя, но знам, че ти вече знаеш всичко.

и сега просто нямам търпение да мине тази седмица - хем за да лиша всички от присъствието си, хем за да усетя нещо друго, различно от... всичко.

еето още нещичко за настроение.
Love you, too, Sis-ter!

i had the best day with you .

благодаря ти за днес, джо.

в момента ми е толкова... топло, ама душевно. сякаш всичките депресиращи те мисли, които имах досега - и най-вече през последните два месеца - са си заслужавали. заради ден като този.   и въпреки че ноември не е нашият месец - този ден беше наш. и ми се иска да го правим по-често.

например:
тесните малки улички
шарените стени
библиотеките
славейков
парка до ндк + мостът на влюбените (мамка му и мост, как го мразя :D )
...
и всичко останало, заради което си заслужава да бъдем в софия.

обичам те!

ok, from the beginning

predvaritelno se izvinqvam za pisaneto, no nqmam kirilica....
mai mn navreme se sdobivam s internet.
shte buda kratka, predi da poiskam podrobno obqsnenie: ti, az, tezi dni, sreshta!
Call you tommorow! sega 6te se otdam na y4ene za kontrolno.

fuck carpe diem

не вярвам, че някога ще намеря своя dream town, dude. няма нещо, което действително да ти помага да живееш. има някой, който ти помага. но хипотетично този някой винаги си тръгва. хипотетично трябва да се бориш... to fight like hell, за да се получи. реално трябва да се бориш. преди бях борец. сега нещо се изгубих по пътя.

ноември никога не е бил месецът, усещаш ли?
...

Ех, София, всичко което говорят за нея е лишено от истинската й същност.

Wait and bleed - само допълнение 

ще си сложа да ми звъни телефона с wait and bleed.  :D

най-хубаво е, когато хипотетичната ти ситуация завърши с щастлив край.

Lost in the echo

мога да ти кажа точно колко ми е гадно в момента, мога да ти кажа, че искам да замина и повече да не се върна, но какво значение има когато никой не чува.
не обвинявам никого, защото днес осъзнах, че си го направих нарочно, всичко правя нарочно, ей така, за да видя какво ще стане после. резултата не е никак добър. истина е, че съзнателно се изолирахме от света и сега той не ни познава и не ни иска, но знам, че има място и за нас там някъде и ще го намерим...
искаш да ти кажа, че всичко ще е наред, не знам дали ще е така, но няма по-добър начин от този сами да отидем и да проверим.
страшничко е да се отделим от домовете си и града си, но как иначе ще се сбъднат мечтите ни.
Пиич, настава "време за истински живот"!!!! дано сме готови...

best of us can find happiness in a misery

ние сме ужасни хора, нали знаеш? :D

не знам как, ама утре трябва да станем рано. смисъл. ъх. да. сещаш се.

но нали знаеш, че тепърва всичко прекрасно предстои? сбъдването на мечтите ни. разкошните книжарници, библиотеки, кафета, барове (текили :D:D), парти-таймовете и всичко всичко останало.

време е да си обещаем, че ще си позволим да бъдем щастливи.
моля те.

най-сетне се нави!!!

supernatural + текила = другата седмица?

best for last

абе, фифи, честно започвам да си мисля, че корабът майка ни предава много брутално :D  още една твоя/моя/наша идея беше току-що осъществена сиреч: идолът ми ще представя своя изложба в понеделник (и, да, ще дойдеш с мен) и то забележи на каква тема: разрухата.

и понеже днес спомена за последната ни епична фотосесия в габрово.. хм, да речем, че ми хрумна готина идея, която можем да стартираме от утре. и ми трябва препоръка. усещам как пак ще се ходи до библиотеката.. обаче хеликон ме зове :D :D

Fireee

аз го наричам надежда и зареждане с нова енергия... точно от това имах нужда. :D

maybe okay will be our always

how to love?

спря тока преди малко и понеже ми прекъсна драматичния епизод на "Анатомията на Грей", кхъ, реших да се разсея с нещо... и попаднах на балното ни видео, както и на "текила night films", ох, колко сме епични, ако знаеш. трябва да ги изглеждаш просто. особено това "за бъдещите поколения" ще остане в историята.  :D

от днес започвам официалното планиране за 15 септември.трябва да бъде ВЕЛИКО и ЕПИЧНО и НЕВЕРОЯТНО и НЕЗАБРАВИМО. и после ще стягаме багажа за София (което ми напомня, че трябва да си търся кашони за книгите :D :D)

между другото помниш ли я тая снимка? денят преди епичния изпит.

таа в едното видео имаше специален тост за "майната й на любовта". и от сега ти казвам: видим ли веднъж табелата "СОФИЯ" = никакви влюбвания. ама никакви. точка.

и намерих откъде да си купим ножове!

a brand new world

Jooe, усещаш ли, че след месец и 2 часа приблизително ще сме в СУ <3  
И изобщо колко ще е велико всичко. (мда, знам, че нещо ми става; някакво странно чувство за ъъ ми не знам за какво де, но е изместило всичко хейтърско в мен).
Време е да сбъднем онова за "ние сме светът".

И определено трябва да прочетеш "Хроника на една предизвестена смърт". Просто е ъ велика, гениална. Направо си се чудя как по-рано не съм започнала да се просвещавам на Маркес.

Sheldons dream

good times gonna come?!

ако знаеш колко отчаяно се нуждая от прераждане на фотоапарата си. очевидно след "mad world"... наистина не може друго да се получи като хората. може би наистина не го умея. и защо ли изобщо си губя времето. може би наистина не съм от онези "хора на изкуството", които създават цели нови светове - чрез писане/снимане/рисуване/музика. майната ми.

let's not make it complicated - we've got a story

не мога да отрека, че този път party марти се е постарал доста...  :D 

в негова чест ще дам втори шанс на предния им албум, докато се опитвам да напиша финала на разказа. 

p.s.

всъщност песента с тей суифт не е чак толкова зле. текстът е добър. 

а someone like you e хубава, леко напомня на thunder, не че може да я мине, но все пак... 

и the shot heard around the world не е за изхвърляне. 

о, пък first one ще ти хареса 100%

ии go е тоталният фаворит: 

          "Little change of the heart. Little light in the dark. Little hope that you just might find your way up out of here. 'Cause you've been hiding for days, wasted and wasting away. But I got a little hope today - you'll face your fears."

p.s2    o, вече не е party marty :( 

We don't belong here

хехче!
добре, значи се ограничавам във въпросите си.
имам най-невероятното свойство да изпускам най-интересните моменти от живота, като цяло...
да речем, че ще ме светнеш.
понеже си Старши :D

P.S. иначе установих, че мога да си контролирам сънищата, или поне когато спя през деня, това ще ти разкажа аз когато се видим утре.
но имам чувството, че твоят разказ ще е в по-голямо количество.

they can keep their heaven

две неща, пич:
1. (да, това го забравих, нищо, че от половин час си го повтарям на ум да ти го кажа :D)
2. хората са гадове.

по повод номер 2. не го казвам, заради страстната си привързаност към "адът - това са другите", а просто защото се убеждавам колко им е удобно да обвиняват другите, заради собствените им грешки. под другите, в конкретния случай, имам предвид нас, имам предвид теб, имам предвид една наша стара познайница, за която дълго време се чудехме с какво толкова сме обидили, за да ни остави. ами, знаеш ли? омръзнало й било от нашите интриги. хаха, човек, епичен смях падна. и, между другото, 'айде моля ти се стига звъня на хората да ги плашиш.. ох, не се сдържах и знам, че нямаш идея за какво говоря, но имай търпение. :D


градът ни е ужасно красив вечер. жалко, че пак не успях да си открия "вдъхновението", нищо, че го обиколих този град не знам си колко пъти, хвалейки с "хей, аз съм човекът, който пише писма". мда.

o! освен това открих един пич, чийто телефон звъни с "wait and bleed". смисъл открила.. смисъл, че чух. :D

и макар, че ме налегна някаква адски странна болест, надявам се, че ще прерасне единствено в нестихваща доза муза, кхъ-кхъ, и в понеделник ще съм на линия (както и ти, няма да мрем точно сега), за да ти разкажа подробности.


p.s. ХА, СЕТИХ СЕ ЗА ЕДНО. мда, сънищата се сбъдват. точка.
обичам те, дуде, оправяй се.

p.s. 2  и да знаеш, че НЕ Е МОРЖ, А Е ВИДРА ROFL

for no reason

http://www.gabrovonews.bg/news/36753/





пич. утре.
имам адски доброто предчувствие.
какво ще кажеш да посветим вечерта на каране, фотография и започне проекта за "пътуващия тефтер"?

wait and bleed... do it and shine

Хората имат нужда от това, да излязат от невидимостта си и да разберат, че значат нещо за някого. А и търсенето помага, не само на намерените, но и на търсачите. Защото когато намериш някого, го правиш заради нещо и очакваш нещо повече от мълчание и неизвестност.


ако някой беше пратил това импровизирано "писмо" на мен, честно да ти кажа, наистина щях да се кача на една сцена и да изкрещя: ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН!  :D  (имай го в предвид. като завършим можем да отскочим до лас вегас и да се оженим, без повече господин ретро, без повече господин не си мой тип, без драми. само ние и казината :D:D )

понеже, както уточних преди малко - една от причините да дишам все още си ти. всеки ден бих те откривала. и преоткривала. и така до безкрайност. до последния ми дъх. защото малко хора могат това, което можеш ти. 

обаче "чакай и кърви"... не ми звучи като нас, разбираш ли, не ми звучи. 

no more LIES

even when your hope is gone - move along

въпреки всичко - аз се гордея с теб. гордея се, че беше СМЕЛА и прави точно това, което се очаква от хората - да се борят, да бъдат себе си, да обичат. без да лъжат, без да се скатават, без да се "плашат". направи абсолютно всичко, което можеше и на което бе способна. даде себе си, душата си. за поредния човек, който не си заслужава очевидно.. тъй като се плаши от Истинските, Различните.. защото са странни. ами, да, ние ОБИЧАМЕ, те НЕ МОГАТ. как да не сме странни. нека поне знаем, че сме опитали, а не сме се предали като тях.

Too much

СТРАННА.
това съм аз за хората.
всичко свърши.
и край.
и нищо.

the universe will always find a way to make the connection - even when all hope seems to be lost.

There's an ancient Chinese myth about the red thread of fate, it said the gods have a red thread around everyone of our ankles and attached to all the people whose lives are destined to touch. This thread may stretch or tangle, but it'll never break.

да.

обявявам проект "връзки" за започнат.
някак - не знам как, кога, къде, защо... но знам, че всичко си струва. и има значение. и има причина. и просто е.

ако начинът е писането на писма - окей.
ако начинът е писане - окей.
ако начинът е музика - окей.
ако е нещо друго - окей.
ако не стане с писмо - ще е друго; после трето; четвърто...

като ще се борим, нека го правим както си трябва.

16 септември.
фенери.
чакам.

OH LOVE?

беше адски тъпо да ти казвам да се откажеш! точно аз!
Боже, сестрице, ние не сме такива, ти не си такава!
може да ни е трудно, невинаги да намираме отговорите на въпросите си, да плачем, да се давим от мъка в текила...., но не сме тези, които се отказват!
ще се борим: с времето, с грешките, със страховете, с куршумите, с нищото...
ще леем кръв и с нея справедливост, ще доведем до край тази война със Света!
ето това сме ние - бойци!

we think too much and feel too little

имаше в "на изток от рая" един цитат, че обикновено когато мъжете казват, че не могат да говорят за нещо, то е  защото не могат да мислят за друго. а аз съм в хиперактивната си форма. имам нужда да говоря. иначе ще се взривя. може би ти изглежда смешно, може би ти изглежда жалко, може би не ти се слуша, може би не е редно да го правя. но нямам друго освен това. спомените. онова, което не съм направила, а трябваше; грешките; онзи момент, в който съм сгрешила или не съм забелязала нещо, което е трябвало да бъде забелязано. съжалявам, че не съм достатъчно смела, за да се оправям сама и да поправям всичко. но разбираш ли, че никой никога не ме е учил как да се отказвам от хора, които искам? разбираш ли, че ако можех - ЩЯХ да го направя. но извън усмивките, смеха и всичко, което се вижда и чува, аз съм просто човек, който се чувства като най-големия идиот и не знае къде да се скрие, за да умре. боже, как искам да върна времето назад, но не мога, не мога, не мога. не мога. нуждая се единствено от един мъничък знак, нещо, което да ми подскаже. за да знам. иначе чакането го умея. и, разбира се, права си, че когато не оставаш никакви знаци, не можеш да очакваш да те открият. нямам представа защо аз го очаквам. всъщност знам. защото "аз вярвам в теорията за единствения куршум. можеш да се влюбваш и любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. и ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява." 

thunders

само ние. защото никой друг няма да тръгне да ни доказва, че "връзките" съществуват; че обичта си струва; че думите са най-красивият  дар; че музиката спасява... сами трябва да вярваме в това и НИЕ да го доказваме на другите. а те, ако имат очи, за да видят и уши, за да чуят, но най-вече - сърца, за да почувстват - ще ни разберат. колкото и месеци да са нужни, ще ги изчакаме.

защото, да, ние сме поети и да, нужно е да приемаме времето толкова лично.

Thank you too

леле, колко е странно хубава тази дума...
не съм я чувала толкова отдавна, че чак забравих, че може някой да ми я каже...
оставя една топлина в мен...кара ме да се чувствам видима, дори значима...и това е всичко, което искам...
аз също ти благодаря, че винаги намираш точните думи, с които да ме накараш да се усмихна и да се боря...
сега вече знам, че "Проектът" трябва да бъде пуснат в действие, защото ако не ние, то кой?

let it be...

просто искам да ти благодаря, че беше през цялото това време до мен и ми помагаше да се запазя като себе си. че не се налагаше да се променяме, да искаме нещо различно... и макар 5-те години да бяха изпълнени с толкова много болка - знаеш ли? тя не струва НИЩО пред останалото, което имаме.

защото, ако мога да си позволява да перифразирам сър Пол Макартни, че когато сме в тежко време, има някой, който ни казва: let it be. и затова днес аз ти казвам: нека го оставим да премине..

ех, дано да искат...
иначе какъв ще е смисълът, нали него търсим...

tainted l o v e

може би ги плашим, джо. защото сме готови на всичко. защото вярваме и знаем какво точно искаме. и сме решени да преглътнем горчилката на миналото, отдавайки се на днес, ала те не са. те не са го осъзнали още и не разбират за какво си струва да се живее.

ние ги откриваме.
но те искат ли да бъдат намерени?

може и да не е така, но музиката, писането, рисуването, дори оригами са създадени от хората.
изкуството помага, знам, но когато четеш една книга не вярваш само в историята или героите, а и в автора й, който те впечатлява с творението си;
когато слушаш песен не се ограничаваш само с нея, теглиш целия албум на групата...
трудно е..., това е ясно но си мисля, че не е нужно да те убеждавам в нищо - сама трябва да го изпиташ.
просто е толкова хубаво, когато има в какво да вярваш,  в нещо толкова нищожно, но все пак...
днес това ми дава сили, утре може да се сломя, да не искам да живея, знаеш, че съм такава...но на човек му е необходимо това, за да спре да се самосъжалява и да гледа напред.
това сега да ти го казвам е тъпо, защото и на мен когато ми го повтаряха ми беше просто като празни приказки.
хората, онези, с които си мислим, че сме свързани?
всичко става постепенно, ако не стане, то само сме си мислили, че сме свървани. и в това няма лошо, наред с всичко останало около нас, ще е просто ежедневие, илюзия го наречи, заблуда, грешен път...
докато не намерим истинските.

all about a girl who came to stay

в момента не вярвам в хора; днес не вярвам в хора; днес адът ми са хората. радвам се, че вярваш във връзките.. и аз вярвах.. до поредния глупав удар на съдбата. някой идва в живота ти и айде готов си да му дадеш всичко, вярвайки, че имате връзка. е, да, ама не. само че колкото и да полагаш усилия, колкото и да вярваш - накрая се оказваш сам. и се нуждаеш не от хора, а от нещо, което да те спаси от хората.

добре. искам да вярвам с теб. хайде, докажи ми, че съществуват тези връзки. докажи ми, че всичко, което правя, не е просто безсмислие. можеш ли?

днес не вярвам в хора, а в изкуството.
в писането.
в музиката.
в рисуването.
в оригами.

...защото когато обичаш хората.. те просто те нараняват. когато обичаш изкуството - то е там всеки път, когато те наранят.

Touch

невероятно е как просто в един миг можеш да осъзнаеш отговорите на всичките си въпроси...
знаеш онези моменти в които ти се иска да кажеш всичко и в същото време да не можеш да го направиш, когато се питаш защо ти се случват или не ти се случват разни неща, когато се мъчиш да разбереш защо вместо да се сбъдват, мечтите ти се сриват и погазват...
винаги съм вярвала в щастливия край, че нещата ще се наредят, че ще успеем да се съхраним такива каквито сме сега..., за да може живота ни да е добър и красив и пълен с любов и....знаеш...
и знаците, напоследък получавам ужасно много знаци, които трябва да значат нещо, ако не за мен, то за Вселената, ако не за Вселената, то за мен...
връзки... докосвания...
вече се убеждавам, че наистина всички и всичко във Вселената е свързано...досега беше трудно да се разбере дали е истина, може да не е в нашия град, а някъде далеч, по цялата земя...
затова това ни заминаване значи много, то не е само промяна, то е нещо като прераждане, шанс...
смятам, че сме специални, не само защото можем да пишем (е, ти можеш, аз се опитвам), не защото виждаме нещо по-различно, когато погледнем света в очите, а защото точно това е шансът ни да оцелеем...
нещата се случват винаги с причина, дори и най-безсмислените, дори и най-болезнените...
имах нужда да получа знак, да повярвам в нещо и ето го сега след толкова време: връзките...
вярата, че на земята има и други като теб, че някъде по света има една твоя сродна душа от противоположния пол, която също копнее за теб, както и ти за нея, вярата, че ще се намерите сред тълпата...и после...всичко ще е ОК.
докосване... прегръдка...дори без думи, просто да знаеш, че е той....
каквото и да сме правили в името на любовта и справедливостта, то не може да се заличи, ще живеем с всички грешки и провали...и може би сега сме в нашето наказание, но всичко е станало с причина...
ние се докоснахме с причина....
не ти казвам да чакаш нещото да се случи, а просто да вярваш, че ще се случи.
вярвай с мен...

only the strong will continue

“Понякога се мъча да си представя деня, когато чувствата ще са мъртви. Тогава виждам себе си, седяща на брега с шепи, пълни с миди и моите спомени, политнали като птици към синьото небе. Друг път съвсем не мога да си го представя. Защото тези чувства са плод на един освободен свят, а свободата няма граници. Свободата не може да умре. Свят, където любовта е чиста като сълза и проста като молитва, където предубежденията са победени. И тогава съм щастлива, защото зная, че бъдещето ще ни срещне отново, за да изпълни празнотите на всекидневното опустошение.” 

Не знам как човек се справя с празнините. Аз го правя като чета. Но постоянно се откривам в думите и почва да ме боли. 

“Запитах се - трябва ли чувствата да имат граници? Защо любовта на по-възрастен мъж към по-млада жена се счита за нормална, а обратното - не? Имат ли чувствата граници? Или има само предразсъдъци, наложени от егоизма на по-силните. Предразсъдъци, оковаващи свободата във вериги. 
(Ти си по-възрастна, но това като че няма значение.)” 

И въпреки това ми се иска да продължа, за да разбера за техния happy end, който аз не успявам да си извоювам. 

“Искаше да побегне далеч, но един вътрешен глас го приковаваше. Щеше да се връща към нея като монах към своя манастир, да я следва из пътя си.” 

Защото какво значение има, когато не можем да се (раз)познаем? 

“Не бих се намесила. Не бих насилила нещата. Бих оставила всичко в ръцете на разума. И разбира се - на съдбата.” 

..което предполагам беше моята грешка.

words don't come easy

разбира се, че боли. животът, освен, че е заблуда, той е и болка. но аз тая една мазохистична вяра в хората. способна съм да вярвам до мига, в който не дойде (дойдат) и не ми изкрещи: не те искам. дотогава ще вярвам. дотогава ще се надявам. дотогава ще преглъщам. дотогава ще пиша за него и ще си повтарям, че си заслужава думите ми. дотогава ще се припознавам, ще сънувам, ще мечтая.

и аз вече не искам тишина. искам слово, искам глас, искам допир. искам. 

"I want you, I want you, I want you.  I think you know by now - I'll get to you somehow" - дотогава ще пишем своите happy ends и ще ВЯРВАМЕ, че те ще бъдат РЕАЛНОСТ!

Lost in silence

защото това сме ние, ако не бяхме такива нямаше да се чувстваме и различни, нямаше да ни принадлежат света на мечтите и този на "хепиендовете" или поне вярата в тях.
защото, ако не се питахме защо на всяка минута, нямаше да разбираме как света ни прави жалки и ненужни.
все повече си мисля, че вече е късно да променим когото и да е, но това не значи, че не се надявам един ден това да стане и ще се боря за него.
понякога ми се иска да беше по-лесно, но сега поне чувстваме нещо, нали, болка е знам, понесли сме я много пъти, стига да дойде.
по-рано обичах тишината, успокояваше ме, но сега повече от всичко са ми нужни думите, моите, твоите, неговите...
а ги нямам, нищо нямам...
но какво от това, когато още дишам и съм тук...

stupid me to believe in stupid you

ей, няма такова гадно чувство.. по-гадно от усещането, че си адски излишен, адски ненужен, адски никой. пък времето минава прекалено бързо, а животът е прекалено кратък.. защо трябва да го хабим в чакане. защо. защо.

имам малък подарък за теб.. не е клише

ще си струва, знаем го. отиваме все пак в "големия" град, хах. ще учим това, което искаме, ще имаме готиния шанс да се мъкнем по изложби, концерти и прочие; да се докоснем до живота, за който мечтаем, да се запознаем с красиви хора, да вкусим от най-сладкото. ще си струва.

но толкова добре звучи да можеш да се прибереш и да знаеш, че там, някъде, някой чака да му разкажеш как е минал денят ти. какво си почувствала, какво си изживяла, с кого си се запознала.. да те попита: "още ме обичаш, нали?"

това се случвало само по филмите...

Part II

за филма, нямам думи, но за "чакай и се надявай" вече ще кажа, че ужасно ми писна. животът ни се превърна в едно безкрайно чакане: за края на 12-ти клас, за изпити, за резултати, за класирания, дали някой ще ни пише, дали ще дойде на вратата ни, за да признае, че ни обича...
стига сме чакали!
ти каза, че най-хубавите неща стават, когато не ги планираш, а станат случайно, тогава нужно ли е да седим и да ги чакаме, без да правим друго...
защото, ако е писано, ще се случат, където и да сме, каквото и да правим, стига да живеем. затова си заслужава...
дано да си заслужава, каквото и да ни очаква...

P.S. партитата помагат :D

крачун & малчо VS. текила

първо да изразя дълбокото си възмущение за филма "Човешка стоножка" - част едно е адски малоумна. дори ако за миг забравя, че имаше разни баси глупавите неточности, които така тактично бяха изрязани, за да не се види още повече абсурдността, останалото хич не беше на ниво. идеята - да, страхотна. от биологична гледна точка - също. ама.. НЕ ГО ГЛЕДАЙТЕ. така, част две може би щеше да е по-обещаваща, ако главният герой не се казваше така и ако не беше толкова малоумно СИЛЕН?! не я гледайте и нея.

второ - досега четох на Пушкин една стихосбирка и трябва да кажа, че усещам някаква прилика с.. нищо, всъщност. ама е много по-различно от останалото, което съм чела от него. а и преводът на "На А." е адски зле.

кхъ.

партитата - окей, само че мен алкохолът ми действа още по-депресирващо. и изобщо не обещавам да изпълнявам нищо. може би нямам сили. опитвам се да си казвам, че в подобни ситуации Дюма е прав: "чакай и се надявай", ама... страшничко си е. сигурно си права, че имаме прекалено високи очаквания. но... гр. просто искам веднъж да съм направила нещо хубаво и то да се оцени.  

All I've got is insane

ето какво, подновяваме партитата!!!
може би тази вечер беше дългоочакваното пробуждане...
дали сме щастливи, не знам, но със сигурност е вярно, че човек винаги избира как да живее и как да преодолява страданието си, без да променя себе си.
това правим и ние когато се съберем и макар и за кратко се опитваме да забравим реалността и да се изсмеем на миналото, да се подиграем на тези, които ни нараниха... и е забавно, може после да си платим за това, но на кого му пука.

не забравяй, че ще изпълняваш желания до живот (хих!)
това за сега...само това ми идва!
to be continued...

it says your home is where your heart is, but what a shame - cause everyone's heart doesn't beat the same

за само 2-3 месеца успях да сбъдна няколко свои мечти, което ме прави безкрайно щастлива и още толкова повече нещастна и самотна. конкурса, книгата, матурите, приемането, работата, сега и летен стаж... всичко това е велико, джо, точно както искам да бъде моят живот. оценявам го и тайничко се усмихвам, че съм го постигнала и изпитвам голяма радост, гордост и признателност, че стигнах до тук. прекрасно е.

даже започнах и софия да обичам. и все по-тъжно ми става, че я напускам, защото там се чувствам странно спокойна.

хубаво.
прекрасно.

сега го обясни на сърцето ми, което очевидно има по-различни мечти от моите и което иска любов, а не знание, не работа, не книги, не писане. а любов. да го е*а в глупавото сърце...

dreams DO come true

ВЪТРЕ СМЕ, ВЪТРЕ СМЕ. 
Алма Матер <3 

oh, baby, it's a wild world

кофти е светът, джо, там, навън. онова, което ни се случи.. то ще е кървяща рана до самия ни край. то е реалността, която се случва на някого всеки ден; то е финалът на невинността, то е гръм в рая от мечти и фантазии, който бяхме създали. това навън  - то е гадно. потискащо. перверзно. мръсно. тъпо. и неговата противна мръсотия се лепи по нас ежедневно от повече от половин година. кошмарите ще ни преследват, тъмнината ще ни преследва, призраците, непознатите, пияниците, всичко това на куп ще се сипе по нас. ако не ни беше оказало влияние - тогава щях да се притеснявам, че ни има нещо. а оказвайки ни, е, просто показа, че сме човеци. и ни направи по-силни. но не защото не ни уби, а защото ние не се предаваме.

в тази нощ... не знам. не знам какво трябва да чувстваме. но знаеш ли, на мен ми омръзна да съм смеещият се човек в background-а. искам и ще създам реалност, която да ми се нрави. защото: "life is ours, we live it our way".

точка.

утре, дай Боже и ти, превъзходни Сартр, ще сме част от Алма Матер и ще се лее ром. нека доживеем. нека поживеем, пък ще видим.

Какво трябва да чувстваш в нощта, в която се решава бъдещето ти?
колко невинни бяхме , дуде, с каква сила успявахме да се задържим на повърхността.
нали знаеш, че постоянно се ровя в миналото, е най-сетне май открих причината за това ни състояние...
ние бягахме от реалността, много пъти, на много места, но един ден, онзи ден, тя ни връхлетя, там където се мъчехме да се скрием и то по брутален начин.
сега се оказва, че няма къде да се скрием и сме в реалността, но не знаем как се живее в нея, защото може би не сме създадени за това...
"не мога да разруша това, което не съм създал" се пее в една песен, затова нека този миг е мигът, в който започнем да създаваме бъдещето си...(нищо, че засега можем само да чакаме)
и ако това бъдеще не ни се нрави по някакви причини, ще го разрушим, не ни е за първи път, ще оцелеем, знам го, дано само си останем момичетата, които пращат послания на извънземните, които вярват, че мечтите им за един по-добър ден, няма да са само мечти.
такива сме си...

kill all my demons and my angels might die, too

<- из архивите. добри времена бяха, когато наистина се тревожехме само за задачите на пашова и книгите, които трябва да изчетем до 15 септември. бяхме деца. и сега сме. но знаеш ли.. светът не трябва да бъде променян, той само се развива, докато ние - хората, които са себе си, живеем в него. няма значение дали ще сме в габрово или в софия. дали ще сме в СУ или не. защото ще сме ние. ние дълбаем, борим се, можем го. защото страданието ни научи на това. да не би малко да направихме досега?  а и.. ЕЙ, днес преодолях себе си за първи път, откакто ме нави да пусна огромното писмо до библиотеката, а пък после взех, че спечелих.. като на шега. ей за това живея. освен това току-що получих имейл от НБУ, че ме канят на сбирка на кандидат-студентите по философия с представяне на програмата.. едва ли ще мога да отида, но нали знаеш какво означава това? че съм вътре! не е СУ, но пък е облекчение, че все някъде ме искат :D  a и това бе първоначалният план... още 2 дни. само 2 дни.

после идва август.
а август ще е велик.
защото през август ще правим албуми, ще караме колелета, ще гледаме страшни филми, ще пием, ще пушим, ще четем до изнемогване, ще работим, ще пишем писма и ще снимаме до припадък. август ще е хубав.
пък.
точка.
до понеделник табу-тема-СУ.
мисли за друго.
мисли за мастиленото момиче, хаха.

p.s. да ми се появиш из скайп пространството, за да ми пратиш онази снимка от проекта.

The art of cold love\war

знаеш ли, адски много ме е яд на мен самата в момента!!!!
мъча се да ти помогна, а на себе си не мога дори да реша какво да кажа или мисля.
вкопчвам се здраво, забивам нокти в едната илюзия, докато не протече кръв и после пускам и се отдавам на болката....
очаквам нещо, нищо не става...
правя нещо и то все се оказва недостатъчно...
потъвам в нищото и толкова...
какво да чувствам, как...забравила съм вече...

(не ми отговаряй! моментно умопомрачение)

Fears....

проклето минало
проклети страхове
проклет живот


PS: де да имаше поне малко любов...

all apologies

ех, Джо. *дълбока въздишка*
все повече се убеждавам за този проклет ад. няма отърване от него. щом и собственото семейство може в най-неочакван момент да се обърне срещу теб; щом непознати могат да ти казват думи, от които да боли; щом всичко това се случва...

но пък цялата тази омраза, която ми се изсипва отгоре.. се оказва вдъхновяваща и аз съм благодарна, защото съм на път да напиша нещо ново, различно, което да ползвам за конкурса славейков, пък ще видя докъде ще я докарам.

и, да, обичам българските пощи :D

сега остава да се превърна в по-велика, отколкото съм.
nah.

The life

попита ме вчера какво би ме направило щастлива...
смешно е и чак плашещо, но като се замислих, щастлива съм когато съм си вкъщи.
откакто прекарвам доста време на друго място, започват все повече да ми липсват малките неща от живота. например да се прибера, да прочета някоя готина книга, да погледам някакъв идиотски филм, да се сгуша под завивките...
да, тъпо е, но когато вече си пробвал всичко, за което си се сетил, за да избягаш от гадната реалност, може би е време да се впуснем в нея...просто ей така, като експеримент.
няма да разбера хората, за това което си говорят и повърхностните им чувства, няма да съм като тях, нито пък ти..., но ако не го направим няма как да намериш тези като нас, нито как да им помогнеш...
ето нещо вдъхновяващо:

трябва ми нещо вдъхновяващо?

smart is the new sexy

гледах ей сега  епизод на lost и един от главните герои имаше докторат по история, само като гледах колко готино преподава и си мислех: МАМКА МУ, ИСКАМ ДА МЕ ПРИЕМАТ, ИНАЧЕ ЩЕ УМРА. :D  това първо.

второ, сега ще ходя да режа дългата коса, а с нея ще се опитам да захвърля и всички лоши спомени.

освен това можеш да погледнеш ей тва чудничко нещо.   (мисля, че ще се сетиш на кого е :D)
оттам открих една прекрасна група kaya project, чиято музика е впечатляващо успокояваща, напомня ми за онези "изгряващото слънце" или там, както се казваха, които бяха на миналия филм фест в габрово. мисля, че ще ти харесат!

p.s. изгледах 4 сезон.. е, боже, няма такъв финал просто :D:D

UP

никога не казвай сбогом!!!
дори когато е прекалено трудно да дишаш, дори когато времето те закове на едно и също отвратително място, дори и да ти се иска да плачеш безспирно...
после винаги намирай начин и причина, ВЯРА, за да се изправиш на крака и да продължиш!

these bruises make sweet music

не съм научена да се сбогувам. е, да.. мога да прекарам следващите два месеца (приблизително) в писане на неща, чрез които да се сбогувам; в слушане на песни, чрез които да се сбогувам; в безсмислени лутания в града; в копнежи.. във всичко, което би могло да ме отдалечава. но.. "ние, всички, имаме нещо, което ни държи". само че не искам това. майната му на разума, на съдбата, на кармата, на сънищата, на живота, на смъртта, на всичко.

дай ми вяра. и мога вечно да чакам.

Nobody feels the same

дните в София ме заредиха положително, направо не е за вярване, нали? слънцето е коварно - да, но пък към 5 то се скрива и започва животът в тъмнина. независимо от иронията, все пак е така, свикнали сме да си живеем така и не би трябвало да ни е кофти....
неналичието на муза обаче не е много в плюс, заради глупостите, които сега ти пиша....
пускам ти един текст, който ще е основа на новата ми идея:


Can anybody hear me?
Or am I talking to myself?
My mind is running empty
In the search for someone else
Who doesn't look right through me.
It's all just static in my head
Can anybody tell me why I'm lonely like a satellite?

'Cause tonight I'm feeling like an astronaut
Sending SOS from this tiny box
And I lost all signal when I lifted up
Now I'm stuck out here and the world forgot
Can I please come down? (come down)
'Cause I'm tired of drifting around and round (and round)
Can I please come down?

“Tрябва да те има нейде на земята,
трябва да те има.
И не мога да те заменя със нищо, с никого
не мога.
А е лято в мен и ме обзима
бясната тревога:
трябва да те има нейде на земята, а те няма.
Скриха ли те някъде? Къде те скриха?
Чух - дойдох. И викам, и се мамя,
и по пътищата твои нощем скитам.
Трябва да те има, знам, че те има - и се мятам. 
Зная, че ме търсиш трескаво и лудо, зная, че ме искаш.
Чуй -дай знак. Със удар ме причакай,
с дума зла, дори - с коварна мисъл.
Трябва да те има нейде на земята, трябва да те има.
И не мога да те заменя със нищо, с никого не смея.
Може би ще дойдеш чак след хиляди години?
Вярвай ми, ще доживея!”   - Калина Ковачева

слънцето не ми влияе добре. но пък предизвиква странични ефекти (да се чете като: алергия, разболяване, whatever), които пораждат мисли от рода на: ще умра скоро, затова е необходимо да направя всичко, от което съм се страхувала. оттам следват разни малоумни действия (които на теб ще ти харесат!).. а оттам и нуждата да се крия от разни хора до края на живота ми.

така де.
извод: не е нужно да ме напиваш. просто ме "слънчасай" :D

...което не значи, че кармата пак не се гаври с мен. но поне направих почти-първата-практика от терапията. "задочно", ако мога така да го нарека. но все пак крачка. някак си е доста утешително.. смисъл, да знаеш, че в крайна сметка си опитала да.. го стигнеш човека; да достигнеш мечтата. разочарование. но и желание за разплитане на мистерията.

сега не ми остава нищо друго освен да си отрежа косата.. и онова "тихо желание да се раздам до последния атом".

пф, по дяволите тази съдба!

освен това ще работя в хеликон! :D

мда.

о, помня много добре всичко, макар и да изглежда обратното. затова знам и че никога не съм казвала, че си ми враг. знам също, че света е гаден, но не е нужно да го повтаряме по хиляда пъти и после нищо...както не е нужно да си говорим за птички и пчелички, така не е необходимо и да се събуждаме всеки ден и да си казваме : Леле, колко е гаден света? и после да прекарваме цял ден в отчаяни опити да разберем защо и да се пропиляваме за нещастието. ето от това ми писна и от вечните ми обяснения, които явно никой не разбира. ОК. нямам и желание да правя голяма драма от това, че съм сигурно най-смотания човек на света, но това не значи, че не се боря, напротив, дори според мен това ми помага много повече от дните в които ме интересуваше накъде ще отиде света и защо хората са ужасни и т.н.
засега съм се изолирала, боря се за себе си, когато спечеля ще изляза навън готова за нова борба и не е нужно да променям нищо или да решавам нищо, защото до колкото знам, не съм направила нищо.
P.S.: когато ми се прави нещо - правя го
        когато не ми се прави - не го правя
        когато ми се пише - пиша
        когато ми се живее - живея, колкото и да съм жалка
( и нямам идея, какво имаш предвид с това да ме провокирваш така!)

one day maybe we'll make it

като не ти се пише - не пишеш
като не ти се говори - не говориш
като не ти се живее - не живееш
като не ти се прави нещо - не го правиш
животът е прост, ние го усложняваме
понякога самосъжалението помага щото след него се чувстваш като лайно (с извинение), стягаш се и всичко по някакъв начин се оправя
няма нужда да ми го обясняваш това
знам го добре
знам че една вечер с някого не оправя нещата - може да ги влоши
(ама знаеш ли? не ги влоши. дори е приятно да се разсееш и да си поговориш с някого)
ако ще използваме метафори от това, което ни спасява, то тогава аз се чувствам като Диоген
иде ми да се завра в бъчва, но няма да изляза и да търся човека щото знам, че човекът го няма
по-скоро като Сартр - адът, другите, знаеш
всички сме изморени
всички страдаме
(мда, може би аз не трябва? щото еди-кво-си)
(може би и ти не трябва, щото пак нещо-си-там)
ама страдаме
такъв е животът
скапан
тъп
груб
гаден
недодялан
мачкащ те
хората пък са прости същества
не искам никви отговори от теб - щото знам, че на повечето ми въпроси не можеш да отговориш
знаеш ли? аз пък се опитвам да се боря
дори когато ти изглежда, че не го правя
искам един отговор
едно решение
и е време да го вземеш
ЩОТО АЗ НЕ СЪМ ТИ ВРАГ
време е да го разбереш

дали ще се бориш с мен
дали ще живееш с мен
защото аз нямам сили да бъда срещу теб
да знаеш
не
съм
враг
.
приятел съм, помниш ли?
спомни си, по дяволите

Crap

ето ме, някак си вече искрено ми писна от това...
дори пиша насила...нямам Муза, нито идеи, нито планове, просто ей така си живея...
питах се дали е ОК това, дали не съм нещо чалната или... да - знаеш за какво говоря, сега и това ми стана тъпо...
уморих се от много неща тази година, но знаеш ли от кое най - много: от въпросите...
писна ми да се питам винаги защо на мен, защо сега, как така стана, че съм нещастна и пристрастена към храна или ами ако наистина съм луда....
не искам да знам отговорите, просто искам да се махна, да започна от начало...
да, страх ме е, но не ти ли се иска просто един ден да се събудиш и да имаш съвсем различни мисли и проблеми от сегашните...
от това се нуждая, промяна, и не една вечер прекарана с Х., не някаква заблуда, че това ми харесва и, че тя ми харесва и т.н.
може би затова не ми се пише, защото инертността ме побърква вече и понеже биологията се оказва единственото ми налично лекарство, ще използвам подобен израз: като електрон съм, който постоянно не може да намери мястото си и затова се движи ту извън матрикса на митохондрия, ту навътре към него, тласкан от силите на различните концентрации.
така би трябвало да произвеждам енергия за различни нужди, само че моята енергия сякаш се разпръсква из пространството и никой не я вижда или използва и тя се губи...губя се и аз...
затова се изморих и няма да се самосъжалявам повече, просто ще живея, надявайки се един ден някоя заблудена душа да си вземе нещо от мен....ако не, тогава не знам.

понякога имам чувството, че нямаш
истинска
нужда
от
мен.

open your heart, i'm coming home

"Look at the trees, look at the birds, look at the clouds, look at the stars… and if you have eyes you will be able to see that the whole existence is joyful. Everything is simply happy. Trees are happy for no reason; they are not going to become prime ministers or presidents and they are not going to become rich and they will never have any bank balance. Look at the flowers - for no reason. It is simply unbelievable how happy flowers are."

не звучи много като мен, а? но какво пък, всички, ние, понякога се побъркваме и ни се иска да сме щастливи пчелички, радващи се на цветята и небето.. и прочие. защото хората казват: "да мразиш е лесно, да обичаш - трудно", аз пък казвам: "да обичаш е АДСКИ лесно, трудно е да мразиш"... поне за мен.

трябва ми план. от онези малоумните, които никога не спазвам. и ето какъв е за тази седмица:

1) хубава музика... в огромни количества; докато ме заболи глава, гърло, всичко. просто хубава музика, която те докосва по сърчицето и ти иде да се слееш с мелодията, да се оставиш да те спаси..

2) четене. книги. на лягане и на ставане, дето се вика. всякакви, в нечовешко количество. ще пробвам всичко, до което се докосна.

3) вода!.. абе, някаква адски развеселяваща е чешмяната вода! хаха...

и мисля да възобновя бягането сутрин. (и карането на колело!) ще се насиля да си лягам навреме и да ставам навреме. ще ходя и отново - слушайки хубавата си музика, ще изтощавам до краен предел тялото си. ще забравя за хората, за мъките, за скръбта, ще се отдам на седмицата на хубавото.

пък ако ми стигне време - ще подрасвам от време на време някой меланхоличен стих; ще търся албуми, ще.. се опитвам да бъда.. щастлива от.. цветята и пчелите?

"Изхвърлям всички минали сезони.Ръждиви листопади. И мъгли.Свирепи бури. Ледникови периоди.Хриптящи суши. Придошли реки.Кутии с нестопили се снежинки.Буркани с консервирани слънца.Албуми със черешови градини.И пликове с оранжеви листа.Изхвърлям цели ери. Не! Еони!Парчета време, от които ме боли.Изхвърлям всички минали сезони...Оставям най-любимия. Сезонът Ти."

няма нищо по-хубаво от това да чуеш, че си вдъхновил някого. и ужасно се радвам, че съм те накарала да бъдеш смела - това винаги ми е било цел, задача и съм се чудила дали съм успявала. защото освен за всичко останало, приятелите са и за това - да те вдъхновяват да направиш нещо, когато не си способен дори да мислиш за него. само че, когато аз събера цялата си енергия, както искаш ти, когато се стегна, както искаш ти, когато си кажа: искам го, значи и го мога, не се случва нищо друго, освен, че дишането ми се заменя с порой от думи, желаещи да бъдат написани; една струя, молеща ме да бъде записана, да бъде запомнена, да бъде обичана. а аз не мога да отказвам на думите, затова им дарявам себе си. аз други енергии нямам. иска ми се да имам. иска ми се, но нито умея да изразявам емоции, нито умея да ги оставям да живеят чрез мен. и дори, когато цялото ми сърце, цялото ми тяло, ума, съзнанието, цялото ми същество копнее, изгаря и крещи, че си струва.. знаеш ли какво правя аз?

нищо.
ето точно толкова смела съм и силна. толкова, колкото е убедеността ми, че не съм човек, който заслужава да му се случват подобни неща, нито да има подобни мечти, нито да изпитва подобни чувства или да притежава подобни хора.

ех, Светулке, мисля си защо се получава така, защо те е страх и губиш вярата си и не можеш да си такава, каквато аз например те виждам, в очите на другите?
ти си толкова смела и силна, че винаги съм ти се възхищавала, на волята ти, на живота в теб, колкото и да си сломена не го показваш, колкото и да ти е зле, преодоляваш го, не се страхуваш да се бориш, нито да мълчиш за несправедливостите...
знам, че когато стане нещо, ти ще си първата която ще ме успокои и ще ми помогне. иска ми се и аз да можех да ти помогна сега. трябва да изкараш всичката си енергия и сила навън, трябва да покажеш на този, който харесваш коя си, защото съм сигурна, че и той ще те хареса когато те опознае.
истината е, че си се свила с себе си, познато ми е, защото и аз бях същата, знам какво е, още е така, но вярваш или не наистина всеки път щом ми се наложи, преодолявам страха си от хората, защото ти беше тази, която ми каза да поемам риска и да ги преодолея.
знам, че не можеш да следваш своите съвети, тогава следвай моя : ''Повярвай, че можеш и ще можеш!''
звучи тъпо, сигурно, но е почти толкова вярно колкото и да преодолееш себе си. дори Вапцаров никога не спира да вярва...
сега това може да не значи нищо, но се опитай да вярваш, опитай се да повярваш, че можеш да се разкриеш пред някого, макар и малко, отвори се, пък после каквото стане...
не живей за някой друг, а за себе си, за да не страдаш ТИ. когато пишеш не го правиш заради някого, а защото ти дишаш така, ти живееш така...и в това няма нищо лошо, дори е твоят чар и красота.
бори се за себе си!
пиши и не се предавай, защото ако го направиш какъв е бил смисълът на борбата ти досега?

в празните дни себе си откривам

"How can you say I go about things the wrong way?

 I am Human and I need to be loved.  

Just like everybody else does.. " - The Smiths

цялото ми съществуване изгаря от желанието да бъде смело, добро и да се бори срещу несправедливостта, злото, страха. малкото причини, заради които сърцето ми все още тупти, крещят и гласовете им се опитват да изплуват от мен, за да ме убедят, че нещо там някъде си струва.

просто недей да мислиш, че си търся оправдания. просто съм човек и понякога ми е ужасно трудно да влизам в конфликт с мен самата, когато нямам другиго на света освен себе си. просто има моменти, дни, седмици, месеци, в които се чувствам мъничка и жалка; в които не знам какво искам (или поне така изглежда); в които мечтая за много, ала все не ми стига смелостта да постигна повече; в които ми идва да крещя, докато не ме чуят всички.. или да се затворя.

искаш да открия алтернативното си Аз? онова, което е отвъд срама, отвъд затвора, отвъд страха, отвъд цялата омраза към света и хората, отвъд мен самата, отвъд теб, отвъд нас... онова, което ще сбъдне всичко, което желая и ще превърне бляновете ми в реалност, свързвайки душата ми с онези, чиито души сънувам?

опитвам се.

само че не съм от "хората на действието", нали се сещаш? не съм от хората, които говорят. аз съм от мъничките, които мислят прекалено, пишат, за да дишат и мечтаят, но никога не са били орисани с късмета да бъдат щастливи за повече от някой откраднат миг от съдбата.

"казваш, че ще се случи сега. но колко скоро е 'сега'? защото цялата ми вяра си отива..."