these are hard times for dreamers

чудя се какво да ти напиша...
разбирам те, гушкам те, дано това да ти е достатъчно засега, защото знам също и че ще мине, рано или късно раните заздравяват и си оставаме пак ние, на дъното, но пък научили още веднъж нещо за това как се живее! но аз все още имам надежда!

oh, i believe in yesterday

"Yesterday, love was such an easy game to play.

Now I need a place to hide away."

иска ми се да се скрия някъде. 

чувствам се мъничка, ненужна, изхабена и ужасно потънала в тъга. сякаш абсолютно всичко, което правя, в последствие се оказва гадна, тъпа и отвратителна грешка, за която плащам с цената на поредната противна криза, от която е толкова трудно да се измъкнеш. и потъваш, потъваш, потъваш... 

"Yesterday, all my troubles seemed so far away.
Now it looks as though they're here to stay."

вечната трагедия на живота ми ... 

да се вкопчвам в заблуди, илюзии, да диря миражи, да мечтая безутешно, безнадеждно, без... да искам вярвам, да искам да се пристрастявам. ах, joe, омръзна ми да я гоня тая заблуда... омръзна ми. 

"Why she had to go... I don't know, she wouldn't say.

 I said something wrong, now I long for yesterday."

Backstreet boys лекуват, на правилната вълна си!
we can be alone together, always!

show me the meaning of being lonely..

..."защо не мога да бъда там, където си ти?"

и аз я искам тази прашинка. да я държа в ръцете си, да мисля за нея искрено, да пея с нея, да пиша с нея и за нея...
и аз искам July morning, който да е незабравим.. с книгите, с музиката, с Вдъхновителя..
искам. но кой ме пита какво искам? мога единствено да гледам как ми се изплъзва, как губя, как изчезва. да се отдам на меланхолия и изгнание. и да се опитам да продължа, претендирайки, че нищо не се е случило, някак изтръгвайки сърцето си и мачкайки го в шепа, както всеки път.

и смятай.. щом отново се завръщам към backstreet boys вълната.. за какво иде реч.
ала можем единствено да чакаме и да мечтаем.
forever alone, dude... forever alone.

Wash away the pain

искам го много, Дуде, искам да намерим щастието и ако това значи, че трябва да се отдадем на любовта, по дяволите, нека бъде така! искам да получим отговор и да стане нещо различно в този живот-ад, да намерим причината, да имаме още един стимул и още двама, които да поканим на July Morning! пък после ако ще и да ни убие пак съдбата, на всичко съм готова за малко любов...да се докосна до нея, без алкохол или цигари, чиста и ангелска прашинка любов, каквато е в мечтите ми!
ще кажеш, че това е невъзможно...и вероятно ще си права, но моята илюзия ме направи да вярвам каквото и да става, иначе отдавна да съм се самоубила!
лошо ли е това?
толкова ли много искам?

очевидно все пак умееш да вдъхваш кураж у хората! можеш да се гордееш с мен, защото току-що направих аз първата крачка/стъпка/както се казвам там, взех нещата в свои ръце и каквото зависеше от мен - беше свършено. сега просто ще чакам, за да видя колко точно е благосклонна съдбата към мен и него...

и между другото - готова съм за фотосесията!
и между другото 2 -  идолът ми започва да ме плаши... :D

Not alone

Wow! след такива думи може ли човек да продължи да се самосъжалява! непоносимо е да виждаш мрака всеки ден, макар и да пече слънце, и не е изобщо странно, че пролетта или лятото не ни вдъхновяват, а го прави зимата. защото никой никога нямаше да се зарадва на славея, ако се замислеше за врабчето, което е обречено на студа....
ние мислим за малките неща, в големи мащаби, затова страдаме толкова често, затова ни е трудно да се насладим на хубавите моменти от живота ни, които в последните дни бяха доста, затова искаме толкова много да избягаме от реалността, затова се удавихме в алкохол и цигарен дим!
добре, че си ти, да ми даваш сили да се преодолявам всеки ден, да пишеш това, за което аз някакси оставам безмълвна...
добре, че си ти, иначе кой ще се сети за врабчето?

you may say i'm a dreаmer, but i'm not the only one!

Нали ти казах, че точно вечерта преди матурата ми по философия четох книгата на Цонка Христова... не знам доколко си се задълбочила в последните й няколко есета, но аз го направих и никак не съжалявам, защото ми помогна на следващия ден за собственото ми есе. Тя пишеше за българина, за балканеца, за българската история и нещото, което адски много ми направи впечатление, беше за разочарованието й как хората все обичат онези, загинали за родината ни, а и тези, готови да го направят - сещаш се - Васил Левски, Ботев и прочие; ала другите, останали в мъглата, които не са се борили ФИЗИЧЕСКИ, а духовно; онези, които са ЖИВЕЛИ за България и са допринесли сега в момента аз и ти да сме такива хора... за тях не плачем. Защо? За мен това е жестоко и жалко. Казваш, че не искаш да товариш хората? Мен ме разтоварваш, защото виждам, че на някого му пука, защото разбирам, че някой е готов да казва истината, което не ме прави сама. Мен не ме натоварваш, мен ме разтоварваш. Не ти ли е достатъчно?

Помниш ли деня, в който раздавахме поканите за бала и аз бях абсолютно, да речем - сломена от липсата на чувствителност у останалите, защото искрено в себе си вярвах, че някой ще се трогне, ще прояви лека човещинка и ще оцени думите ни. И честно да ти кажа - идеше ми да се разплача като малко дете. Почти бях готова да го направя. Тогава ми каза да се сетя за "идола ми" - как всички я мачкат, презират и така нататък, но тя пак продължава. Нали се сещаш, че нито на нея й е лесно да пише за истината, нито на Христо Смирненски му е било? Виж, Joe, тя не е участвала във война, както и Паисий не се е бил, Смирненски е желаел революцията, протестирал е, борил се е чрез словото и гледай: днес именно заради неговата поезия ти също мечтаеш за същите неща! Както аз мечтая и се вдъхновявам от други хора. Може би никога няма да пролеем в буквален смисъл кръвта си, ала смяташ, че като пишеш за птичките и пчеличките ще се чувстваш добре? Опитай и ще видиш...

Може би сме мечтатели. Но не сме единствените.

Знаеш ли, че днес се навършват 100 години от смъртта на Пенчо Славейков? Точно на 28 май преди 100 години в Италия, един от най-прекрасните българи, живели някога, е починал. Нашият мил Славейков, когото обожаваме... И това беше първото, на което попаднах във фейсбук (да, да, колкото и да ги мразим тия социални мрежи, понякога те отварят очите на човечеството.. дори и на малка част от него) днес сутринта, преди да потегля за София. Споделих въпросната бележчица с леко натъжено сърце, но и с усмивка, сещайки се колко разкошно пише той. Сега - 10-12 часа по-късно, когато се връщам, виждам, че единственият човек, който е "харесал" това, е... предполагам се сещаш и сама, че е точно тя. И в същото време ти ми казваш, че трябва да лъжеш с думите си? Готова ли си да обезсмислиш наистина целия ми живот? Както и тези на Славейков, Смирненски, Паисий...  

Just a KID

Днес беше много странен ден... един понеделник, който никога няма да е както преди! 

замислих се сериозно върху всичко, после написах поредното минорно стихотворение, но не ми олекна... 

Ние сме още деца, как се очаква от нас да живеем като възрастни? вярно е, че сме преживели толкова гадости, които другите не могат да си представят, но наистина ли сме пораснали толкова много?

реших да се отдам на бъдещата си книга... и после прочетох твоята, и после ми стана тъпо! моите стихове се оказва, че са много отблъскващи и вместо да карат хората да се замислят, те ги натоварват излишно...и се чудя струва ли си....и ако не, тогава наистина какво да правя през този мой "уникален" живот...

Ще уча - да, но това е за ума, а душата ми какво да прави?

после, сякаш да си докажа колко съм малка, гледах един филм, който би гледало дете в първи клас... И сега се мъча да си отговоря на въпроса: "Ами ако пиша за нещо друго, например за морето, за птичките, вместо за кръв и война, дали ще съм си пак аз, или никога няма да порасна; дали някой някога е разбрал Смирненски, който е искал революция, пък макар и да загинат невинни хора или Дебелянов, който е страдал безумно много, осъзнавайки обречеността си?"

и сега на кого му прави впечатление, когато Хорхе Букай е в България, за да представи поредната си "философска книга"....

струва си да загинеш за тези, които също са готови да умрат за теб, а не за слепците, които съм сигурна, че поне малко си виждат, но просто не ги е грижа!

ти какво мислиш?

i don't wanna be told to grow up

изведнъж ми се прислушаха AC/DC, предполагам, че се сещаш защо, хах. не мога да кажа, че е кой знае колко дълга би била точно тази глава за бала. беше.. прилично. но след двете кафета, дългия сън и обилното количество храна (да, мамо, ядох, не се притеснявай :D), започвам да си се завръщам към действителността.

алкохолът, цигарите.. нали се сещаш, че те не заместват нищо? и едната вечер с тях не ще препокрие всичките години. да, беше забавно, но на каква цена? не мога да отрека, че започвам да ги разбирам (което всъщност винаги съм го твърдяла) тютюневите хора (между другото.. току-виж получа просветление и прочета романа :D). разтоварваш порок си е. но нищо особено, естествено. защото е нетрайно. и не бих заменила онези 2 концерта за вчера. нито ти, нали?

не мога и да се заблуждавам.

всъщност единственото ми желание в момента е да се лекувам с хубава музика. всичко си има граници и време.

а накъде сега.. сега.. не знам.

......

определено главата "как да оцелееш след бала" ще е най-голяма!
не вярвам, че беше толкова поносимо всичко това, чак ми е гадно, че ми хареса!
това не е за нас, но го преживяхме....
Дуде, а сега накъде......?

...

чувствам се сякаш отново съм в първи клас и сърцето ми се е свило на топчица, отказващо да повярва в какво се забърква. за последно - да, но толкова ненужно, гадно, противно. в главата ми се ширят десетки планове - кой от кой по-странен, малоумен и прочие, как да саботирам проклетия бал. ей така, за да си угодя на принципите и душата. иска ми се да се изгавря с цялата скапана система, както тя се гавреше с нас цели 5 години. по дяволите, изобщо не заслужават да бъдем там. с тях.

та, в крайна сметка стигнах до извода, че едно анонимно обаждане, че има бомба в "балкан" ще е добро начало.. а после и отиване в "под театъра", а накрая завършване с написването на специален наръчник "как се оцелява преди бала, по време на бала и след бала" ...

матурите за гавра, пълни с гафове и само показват колко непорастнала и недоразвита е държавата ни - майната им! вече сме свободни, вече можем да докажем, че сме светът!
а остава, те са знак нали знаеш за кое, така че, Do it Sis-ter!!!

ох, Joe, не мога да спра да ги слушам, разбираш ли... просто няма такава зарибявка.

за матурите сигурно се очаква да пиша.. ами, резюмирано: ЖЕСТОКИ СМЕ И ЩЕ ИМАМЕ ШЕСТИЦИ. точка.

да се върнем към по-важното: не мога да спра.

Breakdown

ще направим мащабна фотосесия, обещавам, отдавна трябваше да го направим, но все нещо ни спира, ала вече не!
ще ми липсва габрово и неговия крехък животец, и улицата към дома, макар и в повечето случаи да е доста страшна, и училище и онази тръпка, която ненадейно изчезна кой знае къде, и концертите, и карнавала, който пропуснах за първи път, и малките улички и съборетините...
ала искам нещо повече, дуде, искам някой да ме види! снощи, повлияна от Димчо и Смирненски, реших отново да живея, без значение дали ще губя битките със себе си, без значение дали ще падам или че вече съм в калта, искам да ме чуят и "черупките" искам революция и ако има нещо на този свят, за което си заслужава да умра, това е ТЯ - борбата!
ще се сбогувам с родния град, но след време ще се върна и ще отворя очите на слепите! излишно е да казвам, че те искам с мен в редиците на войната, знам, че ме разбираш!
дали е утопия или само сън, или недостижим блян, времето ще покаже!

почакай ме малко, живеем в моно свят, имам нужда от теб..

цял ден посветих на абсурден преговор по етика и право (в частност по право), а после в правене на n-пробни матури по философия, после пак се върнах на учебника, четейки хронологии и речници. слушам ту остава, ту d2, ту нещо друго, което е по-депресарско, а навън този дъжд не спира да вали. казват, че другата цяла седмица пак ще вали. (колко готино е да вали на бала ни, а?)

и си мисля. за книгата. за сънищата. за кошмарите. за матурите. за изпитите. за всичко. но най-вече си мисля, че както и ти самата вчера ми каза (или не знам кога беше), започвам така силно да се влюбвам в габрово, че ми е ужасно противно, че ще се наложи да се махнем от него. абсурд, просто. толкова много го обичам, всичките му мръсни, малки, тесни, каменисти, но толкова прекрасни улички; площада с безбожно готините концерти; главната опразнена улица; онова чувство, че го познаваш до най-мъничката му подробност.. и хората, и те. ще ми липсва. и библиотеката, омг. как ще ми липсва тази библиотека. и самия факт, че я познавам по-добре от библиотекарките (каква ирония).

обещай ми да излезем в близките дни за подробна и цялостна габровска фотосесия, моля те.

и ми се чете, и ми се пишат стихове. и този вечерен живот започна страшно да ми харесва, че вече не ми понасят тези четири стени у дома. и ми е странно смешно всичко.

между другото - happy birthday на Д.

между другото 2 - погледни ни wish list-а, изпълнихме едно.

НИЕ СМЕ ВОЛНИ

само остава са ми в главата.
(мама току-що ми звънна да ме прибирала, че валяло дъжд, имало мъгла и някакви такива.. :D:D)

та, пускам сега D2, за да загрявам за след малко, надявайки се тайно да пеят  само старите песни, че без Дичо не е същото.

нека забравим за още една вечер, че другата седмица имаме 2 изпита, а след месец - по още един; че хората са гадни, светът - жалък. санким - дъждът ли ще ни уплаши и тълпата?

ние сме светът, джо. :D

p.s. освен това утре ще си имам книга, омг.

не вярвам, че ще загинем, Jude, поне не сега! един ден след незабравимото ни прощално парти с класа, не ми липсват, не съжалявам, че спомените, които имаме са малко, а за тези, които никога не сме имали, но това е станало с причина - съдбата си знае работата!
снощи беше най-хубавата ни вечер заедно с тях, те ни молеха да сме с тях (някои повече от други, но все пак) и ние наистина бяхме заедно, заклехме се с тях, това може да не значи нищо, но може да е и всичко!
и да истината е, че е последното, което искам точно сега, но се случи и е хубаво!
и не, не съм забравила какво ни направиха, но простих, и май че е истина, че прошката те прави някак свободен, снемаш товара от себе си и започваш отначало.
колко пъти сме го правили, ще го направим и сега!
нали сме заедно!

концерти, разочарования и едно изпращане

 първо: длъжна съм да споделя, че астро рок (ако така се казват наистина, защото не съм убедена) са невероятни! кавърите им на rainbow са просто страхотни и малкото свестни хора в габрово ги обичаме (останалите нека се кефят  в гадните чалготеки, you suck, bro'). направиха такъв велик концерт, че ми стоплиха душата за доста време. 

а за остава.. уау. доказателство, че от габровци стават хубави човеци. свилен и останалите момчета са от малкото неща, заради които си заслужава да обичаш този град. и те също направиха уникален концерт, който ще се помни дълго време от нас. 

пък иначе.. свърши и това. извън готините концерти, прекрасната музика, музата, дъжда... онази задушаваща мъка не ме напуска. joe, не знам дали усещаш, но аз имам чувството, че нещо в мен изгаря.  не е от завършването. с и без училище - животът продължава. ще се преживее. обаче уви душата ми се чувства изхабена, използвана, захвърлена.. знаеш за кого говоря. и пак се връщам на старото-ново нещо, че адът са другите.

 за моментите като снощи живеем, знам, разбирам го. но прекалено дълбоки рани, прекалено високи изисквания. прекалено.. много искам? всичко е прекрасно, разбираш ли? с изключение на това, че хората (единствените), за които някога ми е пукало, продължават да ме разочароват. и желая да се заключа в черупка и да ги забравя, защото ме убиват. 

сега се устремяваме към поредното (последно, нека е последно!) събиране на класа. което.. хм, е, надявам се, че ще се преживее с малко повечко излишен алкохол и размисли наум, че светът suckва, а после да си вървим на следващия концерт и да се лекуваме, докато вътрешно загиваме бавно, бавно, бавно... 

….и сънищата не помагат.
Не те карат да забравиш, а напомнят страховете ти и отново те боли.
Особено когато са кошмари.
Само словото наистина и музиката,
и копнежът по зимата, нашата зима.
„Адът – това са другите!”
Раят – за това се борим ние.

wish you were here

... алкохолът не помага. точка.
нито любовта.
нито сълзите.
нито илюзиите.
нито хората.
помага музиката, помага словото.
помага блянът, че ще срещнеш човек, който ще те разбира.
извиненията са жалки, човеците, също.
всичко е жалко и светът е жалък, тъжен, негостоприемен.
а аз съм опиянена. прекалено много.

funky tonight?

joe, вземам си почивка от логиката (и, между другото, този "нов" учебник по логика е, омг, прекрасен :D ), а липсата на сили да пиша по "театър спасение" ме връща отново към запълване на бели пространства с не-много-смислени думички.

да започнем от там, че намерих "100 вести", сложили са само стиха (и гр, в някакъв доста абсурден формат/дизайн, и адски тъпо изглежда, но поне не е редактирано, йе), а точно на съседната страница е идолът ми. и преди да си се възмутила.. нека вмъкна, че е писала малко разказче, което всъщност е страхотно и ще ти хареса, защото е свързано с деня на книгата и се разказва за учителка по литература, която е разочарована, че никой не чете. освен това са включени мишки. и накрая завършва с доста правилното изречение: "мишките продължават да изяждат книжките...". не отричай, че е хубаво, преди да го прочетеш. заслужава си.

второ.. получих ценна нова информация за любимия ни СУ и конкретно за философията, което едва ли ще те заинтересува, но поне ме кара още по-силно да желая да ме приемат там.

и, разбира се, да не забравим и факта, че (най-после, кхъ) получих дългоочакваното й признание, че все пак думите ми си заслужават и дори предложи помощта си за издаване на книги и така нататък. (така де.. хубаво е страничен човек да те посъветва да се насочиш към писане, макар, че знам какво ще кажеш за точно този конкретен страничен човек, но слабост ми е, знаеш... )

всъщност боли ме главата, слушам the john butter trio (тези с april uprising, които трябва да слушаш),    и нещото, което ми се въртеше в ума е, че ми е носталгично, че си тръгваме. започна тъкмо да ми харесва. а другото е, че ужасно много ми се ще да си науча този проклет френски и да ходя в париж да уча философия. ех, или в германия (както ми предложи тя :D)... уви, прекалено късно осъзнах, че наистина ще ми е нужно. но пък както ме успокои (разрешавам ти да ме удряш утре) - като вече приети студенти, ще имаме този шанс.

и понеже съм щастливо и добро копеле, ще снимам сега вестника и ще ти дам възможността да се насладиш на старши и идола на старши. (щрак на снимките за по-голямо изображение)

благодаря ти, dude, че ме накара да участвам в този конкурс!

p.s. НА 14 МАЙ ОСТАВА ЩЕ ИМАТ КОНЦЕРТ! йей.

look at the stars, look how they shine for you

звездите са вдъхновяващи - не можеш да го отречеш. вечерните наблюдения - също, но най-вече е вдъхновяващо да прекараш деня си с някой, на когото истински му пука за нещата, които се случват и за теб самия. вдъхновяващо е да знам, че те имам до себе си и както знам, че звездите са вечно горе на небето (без значение ден или нощ, както учтиво припомни илия xD), така и знам, че взирайки се в тях мога да зърна и твоя лик, който да ме води по каменистия и труден път. и макар все да избираме най-ПРЕКИТЕ пътища, които да се оказват най-ЗАОБИКОЛНИ, накрая стигаме на точното място. благодаря ти за това.
помни този залез, помни и мен. тези дни никога не ще се завърнат.

I feel the pain

Каквото и да ти кажа ще се повторя и ще се изнервя! Искам да те утеша, искам да отнема болката ти, да ти кажа, че всичко ще е наред, че нещата се редуват и ако сега ти е гадно и те боли, утре може би ще е по-различно…ала не мога, какъв би бил смисълът да лъжа и да се заблуждавам, че да правя това и с теб. Знам, че нещата няма да се оправят, не искам да питам какво се е случило, защото няма смисъл да го назоваваш именно, то е алегория на едно единствено чудовище – Животът, „той се случва”, когато си поиска те наранява, мислиш си, че си го надвил днес, а утре- да, както каза, те удря отново и ти показва колко си жалък.
Но точно ти ми каза да не се предавам, нали! Защото какъв би бил смисълът той да победи, той да ни се хили нагло докато ние плачем? Наистина ли ще му доставиш това удоволствие?
Отдавна искам да се откажа и ти най-добре го знаеш, отдавна искам да свърши, макар и да не знам точно кое. Вървя като призрак, не говоря, не мисля, водя едно несъществуващо съществуване…и после НИЩО!
Но точно ти ми каза, че не бива да се отказвам от мечтите си, точно ти ми подари още една! Сега какво, ще се откажеш ли?
Не се обичаш? И аз не се обичам Jude, но ти ме обичаш и понякога само това е достатъчно!
Майната им на света и хората! Ние сме света, ние сме децата…Ти така ми каза и аз ти повярвах! На теб, не на някаква песен!
АЗ те обичам и никога няма да спра, запомни го! Защото сме едно цяло и вече е прекалено късно да се разделим! Защото заедно ще достигнем метите си и ще покажем на всички с кого си имат работа, тогава ние ще гледаме отстрани как света загива.
 Аз те обичам – дано това ти стига!