dreams DO come true

ВЪТРЕ СМЕ, ВЪТРЕ СМЕ. 
Алма Матер <3 

oh, baby, it's a wild world

кофти е светът, джо, там, навън. онова, което ни се случи.. то ще е кървяща рана до самия ни край. то е реалността, която се случва на някого всеки ден; то е финалът на невинността, то е гръм в рая от мечти и фантазии, който бяхме създали. това навън  - то е гадно. потискащо. перверзно. мръсно. тъпо. и неговата противна мръсотия се лепи по нас ежедневно от повече от половин година. кошмарите ще ни преследват, тъмнината ще ни преследва, призраците, непознатите, пияниците, всичко това на куп ще се сипе по нас. ако не ни беше оказало влияние - тогава щях да се притеснявам, че ни има нещо. а оказвайки ни, е, просто показа, че сме човеци. и ни направи по-силни. но не защото не ни уби, а защото ние не се предаваме.

в тази нощ... не знам. не знам какво трябва да чувстваме. но знаеш ли, на мен ми омръзна да съм смеещият се човек в background-а. искам и ще създам реалност, която да ми се нрави. защото: "life is ours, we live it our way".

точка.

утре, дай Боже и ти, превъзходни Сартр, ще сме част от Алма Матер и ще се лее ром. нека доживеем. нека поживеем, пък ще видим.

Какво трябва да чувстваш в нощта, в която се решава бъдещето ти?
колко невинни бяхме , дуде, с каква сила успявахме да се задържим на повърхността.
нали знаеш, че постоянно се ровя в миналото, е най-сетне май открих причината за това ни състояние...
ние бягахме от реалността, много пъти, на много места, но един ден, онзи ден, тя ни връхлетя, там където се мъчехме да се скрием и то по брутален начин.
сега се оказва, че няма къде да се скрием и сме в реалността, но не знаем как се живее в нея, защото може би не сме създадени за това...
"не мога да разруша това, което не съм създал" се пее в една песен, затова нека този миг е мигът, в който започнем да създаваме бъдещето си...(нищо, че засега можем само да чакаме)
и ако това бъдеще не ни се нрави по някакви причини, ще го разрушим, не ни е за първи път, ще оцелеем, знам го, дано само си останем момичетата, които пращат послания на извънземните, които вярват, че мечтите им за един по-добър ден, няма да са само мечти.
такива сме си...

kill all my demons and my angels might die, too

<- из архивите. добри времена бяха, когато наистина се тревожехме само за задачите на пашова и книгите, които трябва да изчетем до 15 септември. бяхме деца. и сега сме. но знаеш ли.. светът не трябва да бъде променян, той само се развива, докато ние - хората, които са себе си, живеем в него. няма значение дали ще сме в габрово или в софия. дали ще сме в СУ или не. защото ще сме ние. ние дълбаем, борим се, можем го. защото страданието ни научи на това. да не би малко да направихме досега?  а и.. ЕЙ, днес преодолях себе си за първи път, откакто ме нави да пусна огромното писмо до библиотеката, а пък после взех, че спечелих.. като на шега. ей за това живея. освен това току-що получих имейл от НБУ, че ме канят на сбирка на кандидат-студентите по философия с представяне на програмата.. едва ли ще мога да отида, но нали знаеш какво означава това? че съм вътре! не е СУ, но пък е облекчение, че все някъде ме искат :D  a и това бе първоначалният план... още 2 дни. само 2 дни.

после идва август.
а август ще е велик.
защото през август ще правим албуми, ще караме колелета, ще гледаме страшни филми, ще пием, ще пушим, ще четем до изнемогване, ще работим, ще пишем писма и ще снимаме до припадък. август ще е хубав.
пък.
точка.
до понеделник табу-тема-СУ.
мисли за друго.
мисли за мастиленото момиче, хаха.

p.s. да ми се появиш из скайп пространството, за да ми пратиш онази снимка от проекта.

The art of cold love\war

знаеш ли, адски много ме е яд на мен самата в момента!!!!
мъча се да ти помогна, а на себе си не мога дори да реша какво да кажа или мисля.
вкопчвам се здраво, забивам нокти в едната илюзия, докато не протече кръв и после пускам и се отдавам на болката....
очаквам нещо, нищо не става...
правя нещо и то все се оказва недостатъчно...
потъвам в нищото и толкова...
какво да чувствам, как...забравила съм вече...

(не ми отговаряй! моментно умопомрачение)

Fears....

проклето минало
проклети страхове
проклет живот


PS: де да имаше поне малко любов...

all apologies

ех, Джо. *дълбока въздишка*
все повече се убеждавам за този проклет ад. няма отърване от него. щом и собственото семейство може в най-неочакван момент да се обърне срещу теб; щом непознати могат да ти казват думи, от които да боли; щом всичко това се случва...

но пък цялата тази омраза, която ми се изсипва отгоре.. се оказва вдъхновяваща и аз съм благодарна, защото съм на път да напиша нещо ново, различно, което да ползвам за конкурса славейков, пък ще видя докъде ще я докарам.

и, да, обичам българските пощи :D

сега остава да се превърна в по-велика, отколкото съм.
nah.

The life

попита ме вчера какво би ме направило щастлива...
смешно е и чак плашещо, но като се замислих, щастлива съм когато съм си вкъщи.
откакто прекарвам доста време на друго място, започват все повече да ми липсват малките неща от живота. например да се прибера, да прочета някоя готина книга, да погледам някакъв идиотски филм, да се сгуша под завивките...
да, тъпо е, но когато вече си пробвал всичко, за което си се сетил, за да избягаш от гадната реалност, може би е време да се впуснем в нея...просто ей така, като експеримент.
няма да разбера хората, за това което си говорят и повърхностните им чувства, няма да съм като тях, нито пък ти..., но ако не го направим няма как да намериш тези като нас, нито как да им помогнеш...
ето нещо вдъхновяващо:

трябва ми нещо вдъхновяващо?

smart is the new sexy

гледах ей сега  епизод на lost и един от главните герои имаше докторат по история, само като гледах колко готино преподава и си мислех: МАМКА МУ, ИСКАМ ДА МЕ ПРИЕМАТ, ИНАЧЕ ЩЕ УМРА. :D  това първо.

второ, сега ще ходя да режа дългата коса, а с нея ще се опитам да захвърля и всички лоши спомени.

освен това можеш да погледнеш ей тва чудничко нещо.   (мисля, че ще се сетиш на кого е :D)
оттам открих една прекрасна група kaya project, чиято музика е впечатляващо успокояваща, напомня ми за онези "изгряващото слънце" или там, както се казваха, които бяха на миналия филм фест в габрово. мисля, че ще ти харесат!

p.s. изгледах 4 сезон.. е, боже, няма такъв финал просто :D:D

UP

никога не казвай сбогом!!!
дори когато е прекалено трудно да дишаш, дори когато времето те закове на едно и също отвратително място, дори и да ти се иска да плачеш безспирно...
после винаги намирай начин и причина, ВЯРА, за да се изправиш на крака и да продължиш!

these bruises make sweet music

не съм научена да се сбогувам. е, да.. мога да прекарам следващите два месеца (приблизително) в писане на неща, чрез които да се сбогувам; в слушане на песни, чрез които да се сбогувам; в безсмислени лутания в града; в копнежи.. във всичко, което би могло да ме отдалечава. но.. "ние, всички, имаме нещо, което ни държи". само че не искам това. майната му на разума, на съдбата, на кармата, на сънищата, на живота, на смъртта, на всичко.

дай ми вяра. и мога вечно да чакам.

Nobody feels the same

дните в София ме заредиха положително, направо не е за вярване, нали? слънцето е коварно - да, но пък към 5 то се скрива и започва животът в тъмнина. независимо от иронията, все пак е така, свикнали сме да си живеем така и не би трябвало да ни е кофти....
неналичието на муза обаче не е много в плюс, заради глупостите, които сега ти пиша....
пускам ти един текст, който ще е основа на новата ми идея:


Can anybody hear me?
Or am I talking to myself?
My mind is running empty
In the search for someone else
Who doesn't look right through me.
It's all just static in my head
Can anybody tell me why I'm lonely like a satellite?

'Cause tonight I'm feeling like an astronaut
Sending SOS from this tiny box
And I lost all signal when I lifted up
Now I'm stuck out here and the world forgot
Can I please come down? (come down)
'Cause I'm tired of drifting around and round (and round)
Can I please come down?

“Tрябва да те има нейде на земята,
трябва да те има.
И не мога да те заменя със нищо, с никого
не мога.
А е лято в мен и ме обзима
бясната тревога:
трябва да те има нейде на земята, а те няма.
Скриха ли те някъде? Къде те скриха?
Чух - дойдох. И викам, и се мамя,
и по пътищата твои нощем скитам.
Трябва да те има, знам, че те има - и се мятам. 
Зная, че ме търсиш трескаво и лудо, зная, че ме искаш.
Чуй -дай знак. Със удар ме причакай,
с дума зла, дори - с коварна мисъл.
Трябва да те има нейде на земята, трябва да те има.
И не мога да те заменя със нищо, с никого не смея.
Може би ще дойдеш чак след хиляди години?
Вярвай ми, ще доживея!”   - Калина Ковачева

слънцето не ми влияе добре. но пък предизвиква странични ефекти (да се чете като: алергия, разболяване, whatever), които пораждат мисли от рода на: ще умра скоро, затова е необходимо да направя всичко, от което съм се страхувала. оттам следват разни малоумни действия (които на теб ще ти харесат!).. а оттам и нуждата да се крия от разни хора до края на живота ми.

така де.
извод: не е нужно да ме напиваш. просто ме "слънчасай" :D

...което не значи, че кармата пак не се гаври с мен. но поне направих почти-първата-практика от терапията. "задочно", ако мога така да го нарека. но все пак крачка. някак си е доста утешително.. смисъл, да знаеш, че в крайна сметка си опитала да.. го стигнеш човека; да достигнеш мечтата. разочарование. но и желание за разплитане на мистерията.

сега не ми остава нищо друго освен да си отрежа косата.. и онова "тихо желание да се раздам до последния атом".

пф, по дяволите тази съдба!

освен това ще работя в хеликон! :D

мда.

о, помня много добре всичко, макар и да изглежда обратното. затова знам и че никога не съм казвала, че си ми враг. знам също, че света е гаден, но не е нужно да го повтаряме по хиляда пъти и после нищо...както не е нужно да си говорим за птички и пчелички, така не е необходимо и да се събуждаме всеки ден и да си казваме : Леле, колко е гаден света? и после да прекарваме цял ден в отчаяни опити да разберем защо и да се пропиляваме за нещастието. ето от това ми писна и от вечните ми обяснения, които явно никой не разбира. ОК. нямам и желание да правя голяма драма от това, че съм сигурно най-смотания човек на света, но това не значи, че не се боря, напротив, дори според мен това ми помага много повече от дните в които ме интересуваше накъде ще отиде света и защо хората са ужасни и т.н.
засега съм се изолирала, боря се за себе си, когато спечеля ще изляза навън готова за нова борба и не е нужно да променям нищо или да решавам нищо, защото до колкото знам, не съм направила нищо.
P.S.: когато ми се прави нещо - правя го
        когато не ми се прави - не го правя
        когато ми се пише - пиша
        когато ми се живее - живея, колкото и да съм жалка
( и нямам идея, какво имаш предвид с това да ме провокирваш така!)

one day maybe we'll make it

като не ти се пише - не пишеш
като не ти се говори - не говориш
като не ти се живее - не живееш
като не ти се прави нещо - не го правиш
животът е прост, ние го усложняваме
понякога самосъжалението помага щото след него се чувстваш като лайно (с извинение), стягаш се и всичко по някакъв начин се оправя
няма нужда да ми го обясняваш това
знам го добре
знам че една вечер с някого не оправя нещата - може да ги влоши
(ама знаеш ли? не ги влоши. дори е приятно да се разсееш и да си поговориш с някого)
ако ще използваме метафори от това, което ни спасява, то тогава аз се чувствам като Диоген
иде ми да се завра в бъчва, но няма да изляза и да търся човека щото знам, че човекът го няма
по-скоро като Сартр - адът, другите, знаеш
всички сме изморени
всички страдаме
(мда, може би аз не трябва? щото еди-кво-си)
(може би и ти не трябва, щото пак нещо-си-там)
ама страдаме
такъв е животът
скапан
тъп
груб
гаден
недодялан
мачкащ те
хората пък са прости същества
не искам никви отговори от теб - щото знам, че на повечето ми въпроси не можеш да отговориш
знаеш ли? аз пък се опитвам да се боря
дори когато ти изглежда, че не го правя
искам един отговор
едно решение
и е време да го вземеш
ЩОТО АЗ НЕ СЪМ ТИ ВРАГ
време е да го разбереш

дали ще се бориш с мен
дали ще живееш с мен
защото аз нямам сили да бъда срещу теб
да знаеш
не
съм
враг
.
приятел съм, помниш ли?
спомни си, по дяволите

Crap

ето ме, някак си вече искрено ми писна от това...
дори пиша насила...нямам Муза, нито идеи, нито планове, просто ей така си живея...
питах се дали е ОК това, дали не съм нещо чалната или... да - знаеш за какво говоря, сега и това ми стана тъпо...
уморих се от много неща тази година, но знаеш ли от кое най - много: от въпросите...
писна ми да се питам винаги защо на мен, защо сега, как така стана, че съм нещастна и пристрастена към храна или ами ако наистина съм луда....
не искам да знам отговорите, просто искам да се махна, да започна от начало...
да, страх ме е, но не ти ли се иска просто един ден да се събудиш и да имаш съвсем различни мисли и проблеми от сегашните...
от това се нуждая, промяна, и не една вечер прекарана с Х., не някаква заблуда, че това ми харесва и, че тя ми харесва и т.н.
може би затова не ми се пише, защото инертността ме побърква вече и понеже биологията се оказва единственото ми налично лекарство, ще използвам подобен израз: като електрон съм, който постоянно не може да намери мястото си и затова се движи ту извън матрикса на митохондрия, ту навътре към него, тласкан от силите на различните концентрации.
така би трябвало да произвеждам енергия за различни нужди, само че моята енергия сякаш се разпръсква из пространството и никой не я вижда или използва и тя се губи...губя се и аз...
затова се изморих и няма да се самосъжалявам повече, просто ще живея, надявайки се един ден някоя заблудена душа да си вземе нещо от мен....ако не, тогава не знам.

понякога имам чувството, че нямаш
истинска
нужда
от
мен.

open your heart, i'm coming home

"Look at the trees, look at the birds, look at the clouds, look at the stars… and if you have eyes you will be able to see that the whole existence is joyful. Everything is simply happy. Trees are happy for no reason; they are not going to become prime ministers or presidents and they are not going to become rich and they will never have any bank balance. Look at the flowers - for no reason. It is simply unbelievable how happy flowers are."

не звучи много като мен, а? но какво пък, всички, ние, понякога се побъркваме и ни се иска да сме щастливи пчелички, радващи се на цветята и небето.. и прочие. защото хората казват: "да мразиш е лесно, да обичаш - трудно", аз пък казвам: "да обичаш е АДСКИ лесно, трудно е да мразиш"... поне за мен.

трябва ми план. от онези малоумните, които никога не спазвам. и ето какъв е за тази седмица:

1) хубава музика... в огромни количества; докато ме заболи глава, гърло, всичко. просто хубава музика, която те докосва по сърчицето и ти иде да се слееш с мелодията, да се оставиш да те спаси..

2) четене. книги. на лягане и на ставане, дето се вика. всякакви, в нечовешко количество. ще пробвам всичко, до което се докосна.

3) вода!.. абе, някаква адски развеселяваща е чешмяната вода! хаха...

и мисля да възобновя бягането сутрин. (и карането на колело!) ще се насиля да си лягам навреме и да ставам навреме. ще ходя и отново - слушайки хубавата си музика, ще изтощавам до краен предел тялото си. ще забравя за хората, за мъките, за скръбта, ще се отдам на седмицата на хубавото.

пък ако ми стигне време - ще подрасвам от време на време някой меланхоличен стих; ще търся албуми, ще.. се опитвам да бъда.. щастлива от.. цветята и пчелите?