"Изхвърлям всички минали сезони.Ръждиви листопади. И мъгли.Свирепи бури. Ледникови периоди.Хриптящи суши. Придошли реки.Кутии с нестопили се снежинки.Буркани с консервирани слънца.Албуми със черешови градини.И пликове с оранжеви листа.Изхвърлям цели ери. Не! Еони!Парчета време, от които ме боли.Изхвърлям всички минали сезони...Оставям най-любимия. Сезонът Ти."

няма нищо по-хубаво от това да чуеш, че си вдъхновил някого. и ужасно се радвам, че съм те накарала да бъдеш смела - това винаги ми е било цел, задача и съм се чудила дали съм успявала. защото освен за всичко останало, приятелите са и за това - да те вдъхновяват да направиш нещо, когато не си способен дори да мислиш за него. само че, когато аз събера цялата си енергия, както искаш ти, когато се стегна, както искаш ти, когато си кажа: искам го, значи и го мога, не се случва нищо друго, освен, че дишането ми се заменя с порой от думи, желаещи да бъдат написани; една струя, молеща ме да бъде записана, да бъде запомнена, да бъде обичана. а аз не мога да отказвам на думите, затова им дарявам себе си. аз други енергии нямам. иска ми се да имам. иска ми се, но нито умея да изразявам емоции, нито умея да ги оставям да живеят чрез мен. и дори, когато цялото ми сърце, цялото ми тяло, ума, съзнанието, цялото ми същество копнее, изгаря и крещи, че си струва.. знаеш ли какво правя аз?

нищо.
ето точно толкова смела съм и силна. толкова, колкото е убедеността ми, че не съм човек, който заслужава да му се случват подобни неща, нито да има подобни мечти, нито да изпитва подобни чувства или да притежава подобни хора.

ех, Светулке, мисля си защо се получава така, защо те е страх и губиш вярата си и не можеш да си такава, каквато аз например те виждам, в очите на другите?
ти си толкова смела и силна, че винаги съм ти се възхищавала, на волята ти, на живота в теб, колкото и да си сломена не го показваш, колкото и да ти е зле, преодоляваш го, не се страхуваш да се бориш, нито да мълчиш за несправедливостите...
знам, че когато стане нещо, ти ще си първата която ще ме успокои и ще ми помогне. иска ми се и аз да можех да ти помогна сега. трябва да изкараш всичката си енергия и сила навън, трябва да покажеш на този, който харесваш коя си, защото съм сигурна, че и той ще те хареса когато те опознае.
истината е, че си се свила с себе си, познато ми е, защото и аз бях същата, знам какво е, още е така, но вярваш или не наистина всеки път щом ми се наложи, преодолявам страха си от хората, защото ти беше тази, която ми каза да поемам риска и да ги преодолея.
знам, че не можеш да следваш своите съвети, тогава следвай моя : ''Повярвай, че можеш и ще можеш!''
звучи тъпо, сигурно, но е почти толкова вярно колкото и да преодолееш себе си. дори Вапцаров никога не спира да вярва...
сега това може да не значи нищо, но се опитай да вярваш, опитай се да повярваш, че можеш да се разкриеш пред някого, макар и малко, отвори се, пък после каквото стане...
не живей за някой друг, а за себе си, за да не страдаш ТИ. когато пишеш не го правиш заради някого, а защото ти дишаш така, ти живееш така...и в това няма нищо лошо, дори е твоят чар и красота.
бори се за себе си!
пиши и не се предавай, защото ако го направиш какъв е бил смисълът на борбата ти досега?

в празните дни себе си откривам

"How can you say I go about things the wrong way?

 I am Human and I need to be loved.  

Just like everybody else does.. " - The Smiths

цялото ми съществуване изгаря от желанието да бъде смело, добро и да се бори срещу несправедливостта, злото, страха. малкото причини, заради които сърцето ми все още тупти, крещят и гласовете им се опитват да изплуват от мен, за да ме убедят, че нещо там някъде си струва.

просто недей да мислиш, че си търся оправдания. просто съм човек и понякога ми е ужасно трудно да влизам в конфликт с мен самата, когато нямам другиго на света освен себе си. просто има моменти, дни, седмици, месеци, в които се чувствам мъничка и жалка; в които не знам какво искам (или поне така изглежда); в които мечтая за много, ала все не ми стига смелостта да постигна повече; в които ми идва да крещя, докато не ме чуят всички.. или да се затворя.

искаш да открия алтернативното си Аз? онова, което е отвъд срама, отвъд затвора, отвъд страха, отвъд цялата омраза към света и хората, отвъд мен самата, отвъд теб, отвъд нас... онова, което ще сбъдне всичко, което желая и ще превърне бляновете ми в реалност, свързвайки душата ми с онези, чиито души сънувам?

опитвам се.

само че не съм от "хората на действието", нали се сещаш? не съм от хората, които говорят. аз съм от мъничките, които мислят прекалено, пишат, за да дишат и мечтаят, но никога не са били орисани с късмета да бъдат щастливи за повече от някой откраднат миг от съдбата.

"казваш, че ще се случи сега. но колко скоро е 'сега'? защото цялата ми вяра си отива..." 

друг ден

така е, Светулке, какво знаем ние за любовта, за вдъхновението... попаднали сме в един океан от нещастие и все плуваме, плуваме, незнайно накъде.
чудя се нещата, които ни харесват, впечатляват, дават ни сили и живот, наистина ли сме част от тях или и това е една жестока заблуда.
четейки великите неща на поетите и писатели преди нас, много пъти се питам, ние като тях ли сме или само си въобразяваме? защото наистина още не познаваме истинския живот и страданието ни е малко пред тяхното... и творбите ни са ... незначителни. тоест значими са, но за теб и мен, за още примерно двама, а останалите?
може би и света вече не е същият, по-зле е, но какво се очаква от нас, наистина вече не знам.
колко са страдали тези хора, за да достигнат целите си и да осъществят мечтите си...иска ми се да съм като тях смела и недостижима за злото, но как да го сторя щом една физическа болка ме сломява по-бързо от всичко, как да се науча да не греша пред себе си и другите...
значи има много за какво да живея...
значи все пак си струва, за да достигна до тази истина, да изстрадам и в страданието да намеря себе си.
дали ще мога, не знам, но трябва да опитам!

един ден

прочетох днес любовните писма на пейо яворов и трябва да кажа, че съм доста впечатлена. човекът разбира от любов, хах, за разлика от нас. ще ти я дам при първа възможност. особено ме впечатли връзката му с лора каравелова.. и ужасната им трагична смърт. всъщност нещото, което ми се въртеше из ума беше: и ние, съвременните хора, наричаме нашето любов? и писмата, които пишем, писма?! за бога. живеем в отвратителна заблуда. толкова сме жалки в сравнение с онова, което е било преди нас. чак е тъжно...

и за да се убедиш сама, ето откъс от едното писмо на яворов (само, че не е до лора, а до дора габе):

 "Когато се запознахме, аз Ви сънувах седмица нощи едно подир друго. Последният ми сън беше ужасен и аз се разстройвам колкото пъти си го припомня. После вече аз не можех да Ви сънувам, въпреки силното си желание – и старание даже. Аз отричам свръхестественото произхождение на сънищата, но затова пък толкова повече им вярвам. Аз мисля, че те са в пряка връзка с потайните движения на нашата душа, неуловими в шумотевицата на будното състояние, но хубаво чувани в тишината на съня. Аз Ви обикнах от първо виждане и се уплаших за Вас. Когато по-късно не можех вече да не Ви кажа, че Ви обичам, аз скрито се боях да не сте ме обикнали и Вие. Дора, – позволете ми да Ви нарека веднъж тъй, че то ми е толкова приятно, – Дора, колкото по-силно Ви обиквам, толкова повече аз се чувствам длъжен да Ви направя едно предупреждение, – додето съм с умът си поне!… Вие трябва да се пазите от мене, трябва да се пазите да не ме обикнете. Ако ли пък някога, по зла орисия, доживеете такова нещастие, горко Ви ако бъдете безумна да ми го кажете! Оставете да Ви обичам само аз – и тъй ще бъде най-добре. Точка върху това и никога недейте ми иска обяснение, защото ще ме разсърдите. Ако ли пък до сега в писмата си съм говорил за своята обич и ако продължавам да говоря, то е защото Ви знам като лед по отношение мене и защото се надявам, че ще си останете такава. Уви, напразно мислите, че ме познавате и напразно бихте се надявали да ме познаете някога. Възможно ли е това, когато аз сам не съм се никога познавал?…"

* * *

случайно попаднах на една статия за фестивала elevation в блог (този) и първоначално самия дизайн, заглавие и прочие, ми направи някакво странно впечатление.. докато се усетя, че това е блогът на мишо от good music society. та, препоръчвам ти го, за разлика от цонка христова пише сравнително редовно и то доста добре.

нямам заглавие. празно пространство. чувствам се като във филм с лош сценарий и липса на истински замисъл. обичайно мога да преживявам всякакви загуби и предателства. на хората. те просто го правят постоянно и някак в един миг свикваш с това, очакваш го, случва се, плачеш, спираш, преживяваш го. после пак от начало. нищо по-особено. просто живот.

като пристигнах в софия, докато седях там от 11:30 до към 7. докато агонизирах в двора на СУ... единственото нещо, което се блъскаше в главата ми, беше: "господи, искам да уча тук. искам да дойда на есен, да стъпвам по тази земя, да срещам други хора, да изкарам най-хубавите години от  живота си тук, да се докосна до магията...", абе, да. знаеш какво е усещането да стъпиш на СУ-земя, като че ли попадаш в друго измерение. толкова е велико някак. не мога да го опиша. като че ли в точно този момент наистина знаеш какво искаш и всички онези неща, че сме недостатъчни и че не знаем къде сме, какво правим, какво можем.. са без значение. защото в точно този момент НАИСТИНА ЗНАЕШ какво искаш, знаеш как да го постигнеш и знаеш, че ще го постигнеш.

а изпитите - те са нещо, с което съдбата да се изгаври с теб, показвайки ти, че не струваш. нали разбираш колко е тъпо всъщност това. как след просто някакви нищожни секунди всички тези мечти се сриват пред очите ти. не защото си глупав, не защото си неподготвен, не защото не си за там, а защото си от малкото, които през живота си не са се докосвали до късмета. и макар да не ти пука външно, да чувстваш такава огромна тежест и умора, че да ти се иска просто да легнеш и да заспиш... вътрешно боли толкова много.

защото осъзнаваш, че не хората са те предали сега. предали са те думите.

нима, Joe, не се грижих добре за тях? нима не се спасявахме милиони пъти? нима не ги пазех в сърцето си като най-съкровеното и най-важно нещо, което притежавам и което може да ми се случи? нима... нима трябваше да се изпарят точно когато НАЙ-много се нуждая от тях, в НАЙ-важния ден, на НАЙ-важното събитие.

не разбирам защо трябва да е толкова трудно.

не съществува такова безсилие.. по-силно от липсата на думи.

защото да седиш пред бял лист и да не можеш да напишеш нито една дума.. боли сякаш са ти изтръгнали сърцето, смачкали са го, стъпкали са го, а после са ти го върнали като една месеста, пълна с кръв, пихтия, от която нямаш истинска нужда.

Weight of the world

тъжно е Светулке, когато разбереш, че света не го е грижа за никого, особено за теб. искам да ни се случат хубави неща, да сме живи пак, да забравя онези мигове, когато сме били слаби и сме падали все надолу, ала това сякаш значи да забравя повече от половината си живот.
днес прекарах цял ден в размишления, наливайки се с отровата на миналото и доказвайки си още веднъж, че съм жалка, но като ти пиша сега, разбирам, че няма значение.
защото дните ще отминат така бързо, както и предишните, ще се осъзнаеш може би на 50 и ще се чудиш какво е станало с теб. още ще помниш всички глупости, как света се е гаврил с теб, но на фона на всичко останало това ще са бледи следи от сякаш друг живот. поне така си мисля аз. ще направим една вечер парти, за да отворим нова книга на живота си, ще заличим миналото и ще макар и сега да изглежда нереално, надявам се, вярвам, че ще се случи. то е като онези неща, които никога не си виждал, но някак знаеш, че съществуват.
ще дойде ден, в който мечтите ти ще се сбъднат и като търпелив човек, изчакай го този момент. не е нужно да слагаш маски, не е нужно и да се променяш....заради любовта.
ако не сега то след време Тя ще се промени така, че да ти пасва идеално, ще видиш.
вече съм го казвала и преди, не може на света да сме сами, не може да няма нито един като теб, или като мен, просто трябва съдбите ни да се срещнат... аз съм навита да живея за това.
а ако не се срещнат, то знай винаги, че ще съм там, в нашия "бар", ще "пия  бяло вино" и ще те чакам да дойдеш и заедно да почетем, да попеем, да потанцуваме..., защото какво друго ни остава да направим, освен да живеем напук на всички и всичко, да се присмиваме на глупостта на тези, които никога не пожелаха да ни чуят и да се променят!

тъжно е Светулке, но не свикнахме ли вече с тъгата?

в един момент мечтаеш за мен, а после за друго нещо..

и аз като Алиса съм сякаш на някакъв кръстопът, без да знам накъде отивам и съответно - без значение е кой път ще поема.

в навечерието на толкова важното събитие - кхъм, изпит, не усещам кой знае какво. освен страх. страх от това какво предстои, какво ще се случи. ще се случи ли изобщо нещо. в подобни мигове си мисля, че сякаш изобщо няма смисъл да искам каквото и да е, защото е без значение.

страхувам се, че единствените хора, които биха ме разбрали, са хората, които никога няма да го разберат. ирония, а?

остава ми да пиша тъжните и гневни поеми, мечтаейки за пуст бар с хубава музика и алкохол, където да излея тъгата и скръбта. колко жалко е това.

просто ще поставя поредна маска върху лицето си - щастлива, усмихната и мистериозна, криеща какво всъщност чувствам, изпитвам и за какво копнея; около мен хората ще са доволни, никой няма да ми се чуди и ще претендирам, че хич не съм също толкова изгубена, колкото е била и Алиса...

само че аз нямам Бял Заек, който да ми го каже и затова е нужно сама да го науча. да изгубя всичко, за да се спечеля. да притежавам целия свят или нищо. да имам всичко друго, но не и любов.

Happy end с "тъжен край"?!

вземи се в ръце, само това мога да си повтарям, докато не успея, после не знам.
предполагам, че нещата ще са по-добре, когато наистина ни приемат и се приготвим за ново начало, предполагам, че тогава трябва да сме хора постигнали нещо и най-накрая оценени и вече животът ни ще има значение.
остава да чакаме, нали?

На нашия фронт нищо ново

опитах се днес да напиша нещо.
не можах.
следя живота отстрани и чакам да дойде времето когато ще се включа и аз в него.


прибирах се снощи и отново видях хилядите светулки на поляната, погледнах и към небето и видях хилядите звезди на него, искаше ми се да паднат върху мен, да ме облеят със сияние, да ми дадат усмивка...
не стана.
затова днес четох Ремарк, уникално брутална книга.
там той пише: "Загубили сме всякакво чувство един към друг, едва се познаваме, когато подгоненият поглед срещне образа на другия. Ние сме безчувствени мъртъвци, които по силата на някакъв трик, на опасна магия все още могат да тичат и да убиват."
много странно, по принцип никога не би ми харесала такава книга (нещо като с теб и Багряна) , но сега Боже колко е страшно всичко това, колко е трагично, за нищо друго не можеш да мислиш, което е много добре точно днес, точно сега, когато мълчанието сякаш е приспало всички...
няма да бягаме, Светулке моя, няма да мълчим, ще светиш, аз ще те гледам и ще ти помагам, с книгите....и мечтите ни в тях.

Но как безумно бих те днес прегърнала да можех пак при тебе там да бъда...

Прекарвам деня в четене на поезия, редувайки Петя Дубарова и Елисавета Багряна. И трябва да призная, че ужасно съм сгрешила и за двете. Е, след конкурса нямаше как да не преоткрия безкрайния талант на Петя, но за Багряна чак днес ми се отвори напълно и изцяло сърцето.
Когато трябваше да я чета преди за училище, четох "Вечната и святата", заедно с една стихосбирка на Дебелянов, мърморейки, че и двамата ме депресират ужасно много. И едва-едва стигнах до последните страници. Сега обаче Багряна ме кара да си върна вярата. Но все още не знам в какво точно. Чувството е някакво адски странно. Седях си, погълната от думите й, изведнъж ми се прииска да изровя старото си есе, посветено на нея и да го прочета. Намерих си го неочаквано бързо и прочитайки го, осъзнах, че още тогава съм я обичала, но не е било времето да го разбера. И в момента ми се иска да се боря за нещо.
Иска ми се да облека синята роклята, да грабна кецовете и да изляза, за да търся. Да търся мечти, да търся слънца, да търся хора, да търся обич, да търся вдъхновение. В есето си съм писала, че поетите са самотници, живеещи от вдъхновение до вдъхновение. Но, знаеш ли, защо щом веднъж съм открила вдъхновение да му позволявам да си тръгне от мен? Не може ли просто да си го задържа, да го топля, да му дарявам светлина, да му давам думите си, времето си, утехите, дните и нощите.
Кому и защо е нужно, както писах днес, да бягам надалеч, щом и в един така мрачен и празен град, на един опустял и мръсен площад, мога да срещна и да имам всичко онова, за което съм копняла?
Joe, не искам повече да бягам. Не искам повече да се страхувам, нито да търся знаци дали трябва да правя или да не правя нещо. "Пише ми се", казах ти вчера, а ти ми отговори: "Обича ми се"... Сега ми се пише, обичайки и ми се обича, пишейки.

“Не смеем да се срещаме. 

Не смеем да се гледаме.

Не смеем да си проговорим. 

Потеглят ни внезапно стъпките,

но недостигнали, замръзват.

Насочват се зениците,

ала светкавично се отлоняват.

Запалят се в сърцето думи,

но стигнали до устните,

изгасват.

Сами сме крепостни стегни издигнали,

от минали,

неанулирани години,

от любовта,

от загубата,

от живота

и съдбата

на скъпи,

на любими хора.

Стени непоклатими.

А в тайните води на мисълта

ръцете ни,

като на тънещи,

се дирят

и отмаляват,

с крайчеца на пръстите

да се докоснат.

Но устните мълчат.

Мълчат - да не излъжат.

И всеки в крепостта си

се затваря.”   Елисавета Багряна

...някога не знаех как да продължа

 "може би един от нас закъсня..."
аз пък слушам D2... "и пак вали"...
помниш концерта, нали? и онзи преди него. помниш посещенията в магазина на надежда. помниш вчерашната разходка. помниш филм феста. помниш всичките ни петъци. помниш първата ви среща. помниш маратоните на  "final destination". помниш голямото ядене на пуканки на карнавала. помниш екскурзията в гърция. помниш морето.

 помниш театъра в софия. помниш "полет над кукувиче  гнездо". помниш всичките ни снимки, клипове, песни. помниш стиховете ни. помни прозата ни. помниш книгата ни - недовършена все още.

 помниш мига, в който ти казах за онзи сайт за печатане на книги. помниш как се борихме с всички. с всичко. помниш колко плакахме, колко силно се прегръщахме и пак продължавахме напред.

 нали решихме да простим. нали решихме, че няма да живеем за тях. помниш оставения шоколад под чина. помниш поздрава с "last night on the earth". помниш неказаните думи. помниш албума, който ми подари. помниш рождените ни дни. помниш думите на анелия: "за вас говорих!". помниш идеите ни. помниш всичко, което си написала. помниш усмивките. помниш безсънната нощ в гърция. помниш, че бяхме  заедно.

 и аз помня концертите. особено първия. знам колко хубаво е да знаеш, че някой, там, макар и непознат, за миг си е мислил за теб и е поискал от цялата тълпа точно ТЕБ. само теб. знам желанието да искаш да се отдадеш. знам и помня.

и се питам понякога... и те ли го усещат? но не казвай нищо. твой е изборът дали ще забравиш. аз ти казвам едно: не живей за хората, Joe, живей за ЧОВЕЦИТЕ. живей за себе си, живей за мен, живей за него, живей за нас. отдай се на себе си, отдай се на мен, отдай се на него. търси истинските и живей за тях. живей за кратките мигове, в които се чувстваш истински щастлива. живей за момента, в който напишеш ново стихотворение и знаеш, че е перфектен. живей за момента, в който си сред тълпата на един страхотен концерт и чувстваш как всички сте едно. живей за момента, в който някой ще дойде при теб и ще те различи сред тази същата тълпа и ще поиска да е с теб. тогава ще знаеш, че всичко, което преживяхме, си е струвало. просто не трябва да позволяваш да ти се отнемат тези мънички радости, правещи така прекрасен живота! бори се. нека се борим. нека бъдем смели. нека се научим да бъдем смели. нека не се здрависваме, а да прегръщаме. аз те обичам! обичай се и ти.

някога не знаех как да продължа.
и сега не знам. знам само, че съществуват едни такива адски невероятни човечета, заради които си струва.

...опитах се да ходя на въже

кафе и рокли...
докато стояхме в залата една мисъл ме преследваше безотказно: тази за безсмислицата. забелязала ли си колко неща без смисъл има на този свят, като започнем с филмите, писането
("сините чорапогащи"), хората и техните мечти и изобщо мисли, празни без капка душа.
напоследък съм много весела, поне на външен вид, което наистина може да се дължи на кафето, или на роклите или на факта, че градът ни прави опити да се събуди в простотията си. наистина съм съгласна с Малкия, не мразя хората, а тези, които ме карат да се срамувам, като тези снощи. но седнах онзи ден и както ми беше весело започнах да ти пиша пак онези песимистични неща, навярно душата ми никога няма да се излекува, каквото и да стане, защото колкото и да се смея, тя плаче и я боли за безсмислицата.
но кажи ми какво мога да направя, вече не съм сигурна, че има на кого да помогна, кого да събудя, защото не останаха души, ограбиха ни...отново, стъпкаха ни...отново.
затова реших да се отдам на себе си, на теб, на него, макар и опитите ми да са повече от жалки. цял живот ходя по тънкото въже на илюзията, че нещо ще се промени, търпя на хората идиотщината, сега отказвам да им се смея дори, отказвам да живея за тях!

опитах се да светя като крушка

докато седяхме преди минути в зала "възраждане", опитвайки да схванем смисъла на ебаси абсурдния филм, подчертавам - български, умът ми се гавреше с моя милост, спомняйки си всичко, преживяно досега. и колкото и да се опитвах да си съсредоточа вниманието върху филма, една мисъл така настойчиво проникваше в съзнанието ми, че.. да, дотук с оптимизма. защо, по дяволите, не мога да се боря за хората.

мога за всичко друго. за идеи, за кауза, против хората, против училище, против системата, за писането, за книги, за... всичко друго.

отворих плика, извадих писмото, прочетох го и после сгънах листа, пъхнах го обратно в плика и го оставих на бюрото, чувствайки се вбесена.

защото след  хубавото винаги следва нещо кофти.. като например: истината. и да, нещата могат да бъдат толкова лесни, толкова прости, толкова ясни, толкова.. прекрасни. не е ли време да започнем да се борим за това "лесно, просто и прекрасно"? да не позволяваме на разстоянията, градовете, възрастта, чуждото мнение, страха, неувереността, лудостта.. да ни разделят от онова, за което сърцето ни молеше месеци наред.

да хванем живота си в ръце.
"ти беше създадена, за да излезеш и да бъдеш наранена", пеят бийтълс, да излезем и да си искаме своето. просто се нуждаем от много кафе и рокли. и вяра. и музика. ех.

моята борба

недей да се страхуваш, пич. единственото нещо, което е нужно да правиш, е да се отдадеш на онова, което те прави щастлива. виж, аз не съм от най-оптимистично настроените хора и от всяка една ситуация бих могла да изкарам най-лошото, познаваш ме. но и нямам време, а и дори да имах, не желая да го хабя, за самосъжаления, за съжаления като цяло. знаеш ли какво правя в последните дни? чета. много. започнах "името на розата", снощи прочетох към 60 страници на един дъх. чета. пиша (доколкото вдъхновението ми позволява). мечтая, доколкото самосъхранението ми дава. и тая надежда, както ти ми каза. не мога и да претендирам, че нещата ще бъдат перфектни за в бъдеще, нито, че утре ще ме връхлети спасението или пък теб.. тези неща рядко се случват, а още по-рядко на нас... дори си пуснах днес "лов на дребни хищници". и помниш ли какво каза бети? "връхлита те и просто знаеш, че това е любовта. когато го срещна - ще го позная и той ще ме познае". нали и ние се познахме? казваш, че си се разкрила на напълно непознат човек? ами, БРАВО! защото аз нямам тази смелост. и после винаги съжалявам. правя го прекалено късно. затова сега съм в това състояние. на мечтание, което ме убива бавничко отвътре. заради неговата липса. чувстваш ли, че трябва да направиш нещо, дори и да те е страх до смърт, направи го. защото след време ще скубеш коси, ще сънуваш кошмари и ще съжаляваш за пропиляното време.

в училище не ни научиха как да се борим (изключвайки знанието как да се оцелееш сред хора, но и то е доста неточна наука), но има хора, които ни вдъхновяват да го правим и хора, заради които си заслужава да се бори човек. онези две същества, за които мечтаем сега; всички писатели, на които се възхищаваме; нашите идоли; музикантите, които ни топлят душите... нека го направим за тях. нека бъдем светът, заради тях. нали не искаш да ги разочароваме?

"може би искате да я
 сразите
моята вяра?" - пита вапцаров...

а аз казвам: нищо и никой не ще срази моята.

Firelight in hell

сериозно мисля по този въпрос, Светулке моя, дали някога ще намерим такива хора, има ли ги изобщо или и това е част от проклетата илюзия, че един ден ще се срещнем с щастието и разбирателството, а ще забравим безумието и нищетата в душите си.
питам се какво щеше да стане, ако не бяхме такива хора, а от онези, които нищо не искат да видят, а живеят само за да се напият, да се напушат и да замъглят погледа си, за да имат после жалко извинение, че не са тръгнали с бунтарите да се борят, или просто затварят вратата на дома си за бездомниците, спят си нощем необезпокоявани и безгрижни, докато навън умират стотици...
аз знам, че съм страхливка...
но вече не ме е страх от хората около мен, защото те са само марионетки на съдбата и са безсилни пред нея, безсилна съм и аз, колкото и да искам да вярвам, че мога да я контролирам и да се променя, все повече се убеждавам, че съм прекалено слаба за това. но това не е причина да се откажа, имам си мечти, надежди и макар да се оказвам винаги на дъното, все някак продължавам ( за което най-много ми помагаш ти )
но ме е страх от мен самата и от бъдещето. онзи ден се поддадох на нетърпението си, разкрих се пред един непознат, само защото не искам да го загубя, а всъщност все още го нямам...
трябваха ми 5 години да те опозная и да ти покажа себе си...
днес съм сигурна, че накъдето и да ни разпръсне съдбата ни, никога няма да допусна да те загубя и винаги ще сме заедно, защото дори чакрите ни се намират...
сигурна съм и, че точно на човек като теб е отредено да стане велик, защото си различната и святата и страданието те е направило по-силна от колкото дори ти си представяш. сигурна съм, че и ти като Холдън ще станеш спасител в ръжта и ще сбъдваш мечти, и своите, и на спасените от теб, точно както направи с мен.
не знам какво ще стане с нас след години, но в едно съм сигурна няма да се променим, колкото и маски да слагаме, няма да сме като онези другите, ще се борим, ще оцелеем, ще пишем, ще живеем вечно, защото дори и малки, сме оставили нещо на този свят и може би точно то ще накара хората да се събудят...

hell is other people # ?!

нуждая се от хора, които не са лицемерни до степен, в която ти се иска да се разкъсаш на парчета и просто да умреш, махайки се от този свят;

нуждая се от хора, които не ги е грижа само за поредното напиване до неузнаваемост, в което ще разменят телесни течности, слюнка и прочие;

нуждая се от хора, които не са клиширани модели на съвременна (и достатъчно криворазбрана) цивилизация, толкова клиширани и еднакви, че си мечтаеш да се превърнеш в прах, връщайки се там, откъдето си дошъл;

нуждая се от хора, способни да бъдат себе си, без да мислят, че лицемерието е НЕОБХОДИМОСТ. то е ИЗБОР;

нуждая се от хора, чиито мозъци не са промити от телевизия, радио, вестници, медия, "приятели" и цялата сган, ширеща се по земята днес;

нуждая се от хора, готови да се борят, готови да бъдат свободни, готови да разкъсат оковите и да желаят шибана промяна;

нуждая се от хора, които не са като всички;

можеш да бъдеш различен.
защо избираш да си страхливец? 

колко струва моя свят?

изгубени следи

ако има наука за сънищата - искам да я изучавам. ако няма - ще я създам, честно ти казвам. :D  но, всъщност, сънищата са спасение понякога. би било жалко, ако не сънувахме? щяхме да сме като онова момче, което не може и да сме напълно безлични. а не бихме го преживяли, нали? чудя се дали са знак, дали са заблуда, дали са нищо.. но като човек, предсказващ си бъдещето чрез тях, ми е   невъзможно да призная, че спадат към "нищо"-то.

извод: ако са истина, очаквай скоро да се превърнем в онези щастливо влюбените, които си имат всичко и точно като го получат-  БАМ, извънземните ще дойдат, а от училище ще искат да ни скрият. nice, a?

истината е някъде там. между нас, Бог, сънищата и думите.

(между другото, май е време да приема за знак онази книга, която ни показаха за У. Еко, когато търсихме подарък и да взема да прочета "Името на розата", нещо ми подсказва, че някакви отговори се крият там... + това, според идола ми, свързана е по някакъв начин със символите, а в момента отчая се нуждая от тълкуване)

напълно те разбирам и искам същото, но нали знаеш, че за всичко си има време!
този някой ще се появи,
трябва да се появи,
иначе ще останем вечно в онези сънища, които са с любимия човек, от които не искаш да се събудиш, а когато това стане ги помниш цял живот....
и боли, защото не можеш никога нито да ги имаш, нито да ги сънуваш отново, вкопчваш се в тях и живееш със спомена ден, два, седмица, година.....
и ги искаш, да са реалност.....
но не са, защото са само плод на болната ти от любов същност!
и като се замисля сега е времето да се появи този единствен, без значение кой, само да те вижда -  теб, душата ти, да не пита какво ти е, а да те прегърне и целуне,
колко силно го искам сегаа, не искам да чакам, но ще трябва...
само да не стане прекалено късно, от това ме е страх...

поля от слънчогледи

има едно-едничко нещо, което ми се иска в този миг (и не само в този миг, а в този живот, в следващия живот. през цялото съществуване на душата ми) и то е да обичам. цели 18 години съм неописуемо, жестоко, безмилостно и без съмнения влюбена в думите. те ме спасяват. те ми дават сили, те ме правят това, което съм сега - дали добра, дали лоша, дали харесвана или презирана... но без тях съм.. просто лице в тълпата, тяло насред улицата, душа - бездомна, безутешна. с думите съм себе си, с думите мога да обичам. с думите мога да създавам. с думите мога да обожествявам. с думите мога да увековеча всеки и да го запазя завинаги на листа.

 с думите.
думи. думи. думи.
а  в мен - пълен  Х А О С . разруха. самоунищожение.

искам да си даря обичта на някого. искам да обичам до онази степен, в която полудяваш и с теб се случва някакво прераждане. искам да се раздам до последната дума, до последната въздишка, до последната клетка, до последния атом.. до последно. да не знам къде се намирам, да не знам къде отивам. да знам, че обичам. някого.

обича ми се.
днес. сега. цяло лято. обича ми се. обича ми се, обича ми се. да превърна хаоса в порядък. да запазя всички слънчеви залези. да си спомня песните. да вдъхна  живот на словото в мен. да се разхождам из града и да си мисля: "ето тук обичах."

не ми се живее за друго.
обича ми се.

къде е този "някой", на когото да се подаря, Joe?

не сме и не трябва да бъдем. не съм аз тази, която трябва да ти казва, че всеки човек е уникален сам по себе си. Рей е велик и ще остане завинаги, поплачи си за него, не е срамно или странно, но той няма да умре никога...
за нас дали ще плаче някой, не знам, но и ние сме хора и то много добри, така че въпреки илюзиите, надеждите, заблудите, гоненето, ние сме си себе си! и това не ни прави жалки, а още по-добри, дава ни сили да се борим за мечтите си и да станем някои, точно като Рей...

как ще живеем, ако не гоним измамата?

да ти кажа ли как? никак. както досега. с разочарование, със скръб, с тъга, с премълчани думи, с ненаписани стихове.. с поезия и проза. със себе си. искаш да мълчим, говорейки си? в това се състои второто правило на приятелството. едно, че приятелството се измерва с истината, която може да понесе (а ние бая истина отнесохме), а второто е да е ти приятно да мълчиш с другия. затова не се притеснявай. ще го преживеем някак този "мълчалив" период - с каране, с алкохол, с цигари, с музика, с филми, с театър.. who knows?

само че на мен не ми се гонят заблуди.
защо е нужно.. КОМУ е нужно да се заблуждава? защо ми е. никога няма да сме от онези хора. които забравят с кого се запознават, които не искат и не таят надежда за любов, които им е вечно весело, които са вечно навън - по концерти, по нещо-си-друго. не знам дали това е за добро или не. но е истина. всъщност в момента ми се плаче. от гняв. от гняв по себе си.

никога няма да съм човекът, който пише писмо и просто отива и го дава, а после заживява до края на дните си щастливо. казах ти. не съм човек на действието... не мога и да бъда. не ми стиска. не съм чак толкова смела, за колкото ме смяташ. дали искам да го затъпя? може би. че за какво ми е да влача към разрухата още хора.

виж, рей бредбъри си отиде. плаче ми се.
да не мислиш, че за нас някой ще плаче?  :)
не сме такива.
съжалявам?

It all started with the big bang

така е започнало всичко? не го вярвам, казвала съм ти го! напоследък на нищо не вярвам и това се дължи на факта, че още не съм намерила себе си... вече не помня кога се изгубих, дали в онзи ужасен ден в парка, или по-рано....имам чувството, че никога не съм била себе си и сега се мъча да поправя нечий друг живот и ми е малко тъпо, защото все пак ми се отдават възможности, а ми е все едно.
любовта ми е много далечна, сякаш дори да съм последния човек на света, пак няма да дойде при мен.
и съм песимист и развих нова фобия и някакъв ужасен страх от всичко и мълча, знаеш, защото ме е страх и да говоря, затова ти го пиша.
понякога си представям, че когато сме заедно и си мълчим всъщност си говорим и нищо не се е променило, и така е по-лесно, по-безболезнено, поне за мен... не съм свикнала да говоря, дори един път четох нещо като предизвикателство: "стиска ли ти да не кажеш една дума през деня?" и се замислих, че мога да направя, дори повече.
попита ме как да го затъпиш, онова и каза, че не искаш да живееш вечно в очакване и илюзия, но наистина те ни правят тези, които сме и ако не бяха те, нямаше да се борим, защото, всъщност какво имаме? те са и нашата муза....всеки си намира сламки, за които да се хване и да живее...
можем само да се надяваме и да си представяме бъдещето си, което няма да е нищо подобно на това, което сме си представяли, но нали гоним заблудата...
какво по-хубаво от това? и как ще живеем, ако не го правим?

Да бъдем ХОРА

" Една странна мисъл днес малко ме тревожи - 
за едно общество, което вече се разложи,
за един морал, който някъде изчезна,
за един народ в дъното на бездна.
Едно ново поколение, от което сме и ние,
и за което ще се борим да не се самоизтрие,
Кажете, хора, струва ли си да живеем все така,
и бъдеще да няма дори за нашите деца.
Точно така без да се преувеличава
на всички ни е ясно какво точно става,
Повечето млади говорят за треви и
 повечето не знаят кой е Левски дори.
А всъщност кой е той и за какво се е борил?
Та нали един българин в земята го е заровил,
Предал го е неговият собствен народ,
за който е воювал да има по-добър живот.

А неговата мечта била единствено една, 
за България да има най-накрая свобода,
но това ли е свобода - всеки да прави каквото си иска?
И уж свободни в стената да ни притискат.
Не сме под робство, но сме умствено поробени.
И чувствата ни вече са изцяло отровени.
Човек го хваща страх да погледне напред,
защото нищо тук не ни е наред.
Крадци и убийци вече много станаха, 
пък и само за тях слушаме сякаш други не останаха,
но още има хора, който казват на глас,
че доброто е някъде в нас.
Нужно ли е това, кажете ми сега,
да слушаме единствено за лошите неща,
които ни заобикалят от всички страни
и ни карат да се чувстваме винаги сами.


Нека в този живот и в трудните дни - 
да бъдем хора аз и ти.
Дори когато ни боли - да бъдем хора аз и ти.
Нека Бог да ни прости и винаги с теб 
да бъдем хора аз и ти." 
Ice Cream

да ти кажа само, че csi: las vegas са го качили в замундата - поне първите 4 сезона целите и от другите оттук-оттам, даже си изтеглих първия и ще се зарибявам пак.  :D

иначе никакво развитие. по онзи въпрос.
слушах цял ден beatles, четох какво ли не... на края на деня се чувствам уникално празна и безсмислена, но предполагам, че някакъв страничен ефект от.. хм, не знам и аз от какво, но е от нещо. и всъщност ужасно много ми се ходи на концерт. моли се в 'под театъра' да са измислили готина програма за юни, че ще пукна докато стане време за филм феста.

между другото мисля другата седмица официално да си отрежа косата. а после да се самоубия xD

по-късно като ми дойде музата... ъ, сиреч като се наспя, ако изобщо мигна тази нощ, ще драсна нещо подобаващо за скъпия Ботев, а като изчета the book thief, ще драсна и едно резюменце, че книжката си е велика!

'айде, лека нощ...