“That's what people do who love you. They put their arms around you and love you when you're not so lovable.”

вторник, 28 август 2012 г.

good times gonna come?!

ако знаеш колко отчаяно се нуждая от прераждане на фотоапарата си. очевидно след "mad world"... наистина не може друго да се получи като хората. може би наистина не го умея. и защо ли изобщо си губя времето. може би наистина не съм от онези "хора на изкуството", които създават цели нови светове - чрез писане/снимане/рисуване/музика. майната ми.

понеделник, 27 август 2012 г.

let's not make it complicated - we've got a story

не мога да отрека, че този път party марти се е постарал доста...  :D 
в негова чест ще дам втори шанс на предния им албум, докато се опитвам да напиша финала на разказа. 

p.s.

всъщност песента с тей суифт не е чак толкова зле. текстът е добър. 
а someone like you e хубава, леко напомня на thunder, не че може да я мине, но все пак... 
и the shot heard around the world не е за изхвърляне. 
о, пък first one ще ти хареса 100%
ии go е тоталният фаворит: 

          "Little change of the heart. Little light in the dark. Little hope that you just might find your way up out of here. 'Cause you've been hiding for days, wasted and wasting away. But I got a little hope today - you'll face your fears."


p.s2    o, вече не е party marty :( 



неделя, 26 август 2012 г.

We don't belong here

хехче!
добре, значи се ограничавам във въпросите си.
имам най-невероятното свойство да изпускам най-интересните моменти от живота, като цяло...
да речем, че ще ме светнеш.
понеже си Старши :D

P.S. иначе установих, че мога да си контролирам сънищата, или поне когато спя през деня, това ще ти разкажа аз когато се видим утре.
но имам чувството, че твоят разказ ще е в по-голямо количество.

they can keep their heaven

две неща, пич:
1. (да, това го забравих, нищо, че от половин час си го повтарям на ум да ти го кажа :D)
2. хората са гадове.

по повод номер 2. не го казвам, заради страстната си привързаност към "адът - това са другите", а просто защото се убеждавам колко им е удобно да обвиняват другите, заради собствените им грешки. под другите, в конкретния случай, имам предвид нас, имам предвид теб, имам предвид една наша стара познайница, за която дълго време се чудехме с какво толкова сме обидили, за да ни остави. ами, знаеш ли? омръзнало й било от нашите интриги. хаха, човек, епичен смях падна. и, между другото, 'айде моля ти се стига звъня на хората да ги плашиш.. ох, не се сдържах и знам, че нямаш идея за какво говоря, но имай търпение. :D


градът ни е ужасно красив вечер. жалко, че пак не успях да си открия "вдъхновението", нищо, че го обиколих този град не знам си колко пъти, хвалейки с "хей, аз съм човекът, който пише писма". мда.

o! освен това открих един пич, чийто телефон звъни с "wait and bleed". смисъл открила.. смисъл, че чух. :D

и макар, че ме налегна някаква адски странна болест, надявам се, че ще прерасне единствено в нестихваща доза муза, кхъ-кхъ, и в понеделник ще съм на линия (както и ти, няма да мрем точно сега), за да ти разкажа подробности.


p.s. ХА, СЕТИХ СЕ ЗА ЕДНО. мда, сънищата се сбъдват. точка.
обичам те, дуде, оправяй се.

p.s. 2  и да знаеш, че НЕ Е МОРЖ, А Е ВИДРА ROFL

петък, 24 август 2012 г.

for no reason

http://www.gabrovonews.bg/news/36753/





пич. утре.
имам адски доброто предчувствие.
какво ще кажеш да посветим вечерта на каране, фотография и започне проекта за "пътуващия тефтер"?

четвъртък, 23 август 2012 г.

wait and bleed... do it and shine

Хората имат нужда от това, да излязат от невидимостта си и да разберат, че значат нещо за някого. А и търсенето помага, не само на намерените, но и на търсачите. Защото когато намериш някого, го правиш заради нещо и очакваш нещо повече от мълчание и неизвестност.


ако някой беше пратил това импровизирано "писмо" на мен, честно да ти кажа, наистина щях да се кача на една сцена и да изкрещя: ОЖЕНИ СЕ ЗА МЕН!  :D  (имай го в предвид. като завършим можем да отскочим до лас вегас и да се оженим, без повече господин ретро, без повече господин не си мой тип, без драми. само ние и казината :D:D )

понеже, както уточних преди малко - една от причините да дишам все още си ти. всеки ден бих те откривала. и преоткривала. и така до безкрайност. до последния ми дъх. защото малко хора могат това, което можеш ти. 

обаче "чакай и кърви"... не ми звучи като нас, разбираш ли, не ми звучи. 

понеделник, 20 август 2012 г.

even when your hope is gone - move along



въпреки всичко - аз се гордея с теб. гордея се, че беше СМЕЛА и прави точно това, което се очаква от хората - да се борят, да бъдат себе си, да обичат. без да лъжат, без да се скатават, без да се "плашат". направи абсолютно всичко, което можеше и на което бе способна. даде себе си, душата си. за поредния човек, който не си заслужава очевидно.. тъй като се плаши от Истинските, Различните.. защото са странни. ами, да, ние ОБИЧАМЕ, те НЕ МОГАТ. как да не сме странни. нека поне знаем, че сме опитали, а не сме се предали като тях.

Too much

СТРАННА.
това съм аз за хората.
всичко свърши.
и край.
и нищо.

събота, 18 август 2012 г.

the universe will always find a way to make the connection - even when all hope seems to be lost.



There's an ancient Chinese myth about the red thread of fate, it said the gods have a red thread around everyone of our ankles and attached to all the people whose lives are destined to touch. This thread may stretch or tangle, but it'll never break.

да.

обявявам проект "връзки" за започнат.
някак - не знам как, кога, къде, защо... но знам, че всичко си струва. и има значение. и има причина. и просто е.

ако начинът е писането на писма - окей.
ако начинът е писане - окей.
ако начинът е музика - окей.
ако е нещо друго - окей.
ако не стане с писмо - ще е друго; после трето; четвърто...

като ще се борим, нека го правим както си трябва.

16 септември.
фенери.
чакам.

OH LOVE?

беше адски тъпо да ти казвам да се откажеш! точно аз!
Боже, сестрице, ние не сме такива, ти не си такава!
може да ни е трудно, невинаги да намираме отговорите на въпросите си, да плачем, да се давим от мъка в текила...., но не сме тези, които се отказват!
ще се борим: с времето, с грешките, със страховете, с куршумите, с нищото...
ще леем кръв и с нея справедливост, ще доведем до край тази война със Света!
ето това сме ние - бойци!

петък, 17 август 2012 г.

we think too much and feel too little

имаше в "на изток от рая" един цитат, че обикновено когато мъжете казват, че не могат да говорят за нещо, то е  защото не могат да мислят за друго. а аз съм в хиперактивната си форма. имам нужда да говоря. иначе ще се взривя. може би ти изглежда смешно, може би ти изглежда жалко, може би не ти се слуша, може би не е редно да го правя. но нямам друго освен това. спомените. онова, което не съм направила, а трябваше; грешките; онзи момент, в който съм сгрешила или не съм забелязала нещо, което е трябвало да бъде забелязано. съжалявам, че не съм достатъчно смела, за да се оправям сама и да поправям всичко. но разбираш ли, че никой никога не ме е учил как да се отказвам от хора, които искам? разбираш ли, че ако можех - ЩЯХ да го направя. но извън усмивките, смеха и всичко, което се вижда и чува, аз съм просто човек, който се чувства като най-големия идиот и не знае къде да се скрие, за да умре. боже, как искам да върна времето назад, но не мога, не мога, не мога. не мога. нуждая се единствено от един мъничък знак, нещо, което да ми подскаже. за да знам. иначе чакането го умея. и, разбира се, права си, че когато не оставаш никакви знаци, не можеш да очакваш да те открият. нямам представа защо аз го очаквам. всъщност знам. защото з вярвам в теорията за единствения куршум. можеш да се влюбваш и любиш много пъти, но има само един куршум, на който е гравирано името ти. и ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум, раната никога не заздравява." 

четвъртък, 16 август 2012 г.

thunders


само ние. защото никой друг няма да тръгне да ни доказва, че "връзките" съществуват; че обичта си струва; че думите са най-красивият  дар; че музиката спасява... сами трябва да вярваме в това и НИЕ да го доказваме на другите. а те, ако имат очи, за да видят и уши, за да чуят, но най-вече - сърца, за да почувстват - ще ни разберат. колкото и месеци да са нужни, ще ги изчакаме.

защото, да, ние сме поети и да, нужно е да приемаме времето толкова лично.

Thank you too

леле, колко е странно хубава тази дума...
не съм я чувала толкова отдавна, че чак забравих, че може някой да ми я каже...
оставя една топлина в мен...кара ме да се чувствам видима, дори значима...и това е всичко, което искам...
аз също ти благодаря, че винаги намираш точните думи, с които да ме накараш да се усмихна и да се боря...
сега вече знам, че "Проектът" трябва да бъде пуснат в действие, защото ако не ние, то кой?

сряда, 15 август 2012 г.

let it be...

просто искам да ти благодаря, че беше през цялото това време до мен и ми помагаше да се запазя като себе си. че не се налагаше да се променяме, да искаме нещо различно... и макар 5-те години да бяха изпълнени с толкова много болка - знаеш ли? тя не струва НИЩО пред останалото, което имаме.

защото, ако мога да си позволява да перифразирам сър Пол Макартни, че когато сме в тежко време, има някой, който ни казва: let it be. и затова днес аз ти казвам: нека го оставим да премине..

вторник, 14 август 2012 г.

ех, дано да искат...
иначе какъв ще е смисълът, нали него търсим...

tainted l o v e

може би ги плашим, джо. защото сме готови на всичко. защото вярваме и знаем какво точно искаме. и сме решени да преглътнем горчилката на миналото, отдавайки се на днес, ала те не са. те не са го осъзнали още и не разбират за какво си струва да се живее.

ние ги откриваме.
но те искат ли да бъдат намерени?
може и да не е така, но музиката, писането, рисуването, дори оригами са създадени от хората.
изкуството помага, знам, но когато четеш една книга не вярваш само в историята или героите, а и в автора й, който те впечатлява с творението си;
когато слушаш песен не се ограничаваш само с нея, теглиш целия албум на групата...
трудно е..., това е ясно но си мисля, че не е нужно да те убеждавам в нищо - сама трябва да го изпиташ.
просто е толкова хубаво, когато има в какво да вярваш,  в нещо толкова нищожно, но все пак...
днес това ми дава сили, утре може да се сломя, да не искам да живея, знаеш, че съм такава...но на човек му е необходимо това, за да спре да се самосъжалява и да гледа напред.
това сега да ти го казвам е тъпо, защото и на мен когато ми го повтаряха ми беше просто като празни приказки.
хората, онези, с които си мислим, че сме свързани?
всичко става постепенно, ако не стане, то само сме си мислили, че сме свървани. и в това няма лошо, наред с всичко останало около нас, ще е просто ежедневие, илюзия го наречи, заблуда, грешен път...
докато не намерим истинските.

понеделник, 13 август 2012 г.

all about a girl who came to stay

в момента не вярвам в хора; днес не вярвам в хора; днес адът ми са хората. радвам се, че вярваш във връзките.. и аз вярвах.. до поредния глупав удар на съдбата. някой идва в живота ти и айде готов си да му дадеш всичко, вярвайки, че имате връзка. е, да, ама не. само че колкото и да полагаш усилия, колкото и да вярваш - накрая се оказваш сам. и се нуждаеш не от хора, а от нещо, което да те спаси от хората.

добре. искам да вярвам с теб. хайде, докажи ми, че съществуват тези връзки. докажи ми, че всичко, което правя, не е просто безсмислие. можеш ли?

днес не вярвам в хора, а в изкуството.
в писането.
в музиката.
в рисуването.
в оригами.

...защото когато обичаш хората.. те просто те нараняват. когато обичаш изкуството - то е там всеки път, когато те наранят.

Touch

невероятно е как просто в един миг можеш да осъзнаеш отговорите на всичките си въпроси...
знаеш онези моменти в които ти се иска да кажеш всичко и в същото време да не можеш да го направиш, когато се питаш защо ти се случват или не ти се случват разни неща, когато се мъчиш да разбереш защо вместо да се сбъдват, мечтите ти се сриват и погазват...
винаги съм вярвала в щастливия край, че нещата ще се наредят, че ще успеем да се съхраним такива каквито сме сега..., за да може живота ни да е добър и красив и пълен с любов и....знаеш...
и знаците, напоследък получавам ужасно много знаци, които трябва да значат нещо, ако не за мен, то за Вселената, ако не за Вселената, то за мен...
връзки... докосвания...
вече се убеждавам, че наистина всички и всичко във Вселената е свързано...досега беше трудно да се разбере дали е истина, може да не е в нашия град, а някъде далеч, по цялата земя...
затова това ни заминаване значи много, то не е само промяна, то е нещо като прераждане, шанс...
смятам, че сме специални, не само защото можем да пишем (е, ти можеш, аз се опитвам), не защото виждаме нещо по-различно, когато погледнем света в очите, а защото точно това е шансът ни да оцелеем...
нещата се случват винаги с причина, дори и най-безсмислените, дори и най-болезнените...
имах нужда да получа знак, да повярвам в нещо и ето го сега след толкова време: връзките...
вярата, че на земята има и други като теб, че някъде по света има една твоя сродна душа от противоположния пол, която също копнее за теб, както и ти за нея, вярата, че ще се намерите сред тълпата...и после...всичко ще е ОК.
докосване... прегръдка...дори без думи, просто да знаеш, че е той....
каквото и да сме правили в името на любовта и справедливостта, то не може да се заличи, ще живеем с всички грешки и провали...и може би сега сме в нашето наказание, но всичко е станало с причина...
ние се докоснахме с причина....
не ти казвам да чакаш нещото да се случи, а просто да вярваш, че ще се случи.
вярвай с мен...

четвъртък, 9 август 2012 г.

only the strong will continue


Понякога се мъча да си представя деня, когато чувствата ще са мъртви. Тогава виждам себе си, седяща на брега с шепи, пълни с миди и моите спомени, политнали като птици към синьото небе. Друг път съвсем не мога да си го представя. Защото тези чувства са плод на един освободен свят, а свободата няма граници. Свободата не може да умре. Свят, където любовта е чиста като сълза и проста като молитва, където предубежденията са победени. И тогава съм щастлива, защото зная, че бъдещето ще ни срещне отново, за да изпълни празнотите на всекидневното опустошение.” 

Не знам как човек се справя с празнините. Аз го правя като чета. Но постоянно се откривам в думите и почва да ме боли. 

Запитах се - трябва ли чувствата да имат граници? Защо любовта на по-възрастен мъж към по-млада жена се счита за нормална, а обратното - не? Имат ли чувствата граници? Или има само предразсъдъци, наложени от егоизма на по-силните. Предразсъдъци, оковаващи свободата във вериги. 
(Ти си по-възрастна, но това като че няма значение.)” 

И въпреки това ми се иска да продължа, за да разбера за техния happy end, който аз не успявам да си извоювам. 

Искаше да побегне далеч, но един вътрешен глас го приковаваше. Щеше да се връща към нея като монах към своя манастир, да я следва из пътя си.” 

Защото какво значение има, когато не можем да се (раз)познаем? 

Не бих се намесила. Не бих насилила нещата. Бих оставила всичко в ръцете на разума. И разбира се - на съдбата.” 

..което предполагам беше моята грешка.

вторник, 7 август 2012 г.

words don't come easy

разбира се, че боли. животът, освен, че е заблуда, той е и болка. но аз тая една мазохистична вяра в хората. способна съм да вярвам до мига, в който не дойде (дойдат) и не ми изкрещи: не те искам. дотогава ще вярвам. дотогава ще се надявам. дотогава ще преглъщам. дотогава ще пиша за него и ще си повтарям, че си заслужава думите ми. дотогава ще се припознавам, ще сънувам, ще мечтая.

и аз вече не искам тишина. искам слово, искам глас, искам допир. искам


"I want you, I want you, I want you.  I think you know by now - I'll get to you somehow" - дотогава ще пишем своите happy ends и ще ВЯРВАМЕ, че те ще бъдат РЕАЛНОСТ!

Lost in silence

защото това сме ние, ако не бяхме такива нямаше да се чувстваме и различни, нямаше да ни принадлежат света на мечтите и този на "хепиендовете" или поне вярата в тях.
защото, ако не се питахме защо на всяка минута, нямаше да разбираме как света ни прави жалки и ненужни.
все повече си мисля, че вече е късно да променим когото и да е, но това не значи, че не се надявам един ден това да стане и ще се боря за него.
понякога ми се иска да беше по-лесно, но сега поне чувстваме нещо, нали, болка е знам, понесли сме я много пъти, стига да дойде.
по-рано обичах тишината, успокояваше ме, но сега повече от всичко са ми нужни думите, моите, твоите, неговите...
а ги нямам, нищо нямам...
но какво от това, когато още дишам и съм тук...

понеделник, 6 август 2012 г.

stupid me to believe in stupid you

ей, няма такова гадно чувство.. по-гадно от усещането, че си адски излишен, адски ненужен, адски никой. пък времето минава прекалено бързо, а животът е прекалено кратък.. защо трябва да го хабим в чакане. защо. защо.

неделя, 5 август 2012 г.

имам малък подарък за теб.. не е клише

ще си струва, знаем го. отиваме все пак в "големия" град, хах. ще учим това, което искаме, ще имаме готиния шанс да се мъкнем по изложби, концерти и прочие; да се докоснем до живота, за който мечтаем, да се запознаем с красиви хора, да вкусим от най-сладкото. ще си струва.

но толкова добре звучи да можеш да се прибереш и да знаеш, че там, някъде, някой чака да му разкажеш как е минал денят ти. какво си почувствала, какво си изживяла, с кого си се запознала.. да те попита: "още ме обичаш, нали?"

това се случвало само по филмите...

Part II

за филма, нямам думи, но за "чакай и се надявай" вече ще кажа, че ужасно ми писна. животът ни се превърна в едно безкрайно чакане: за края на 12-ти клас, за изпити, за резултати, за класирания, дали някой ще ни пише, дали ще дойде на вратата ни, за да признае, че ни обича...
стига сме чакали!
ти каза, че най-хубавите неща стават, когато не ги планираш, а станат случайно, тогава нужно ли е да седим и да ги чакаме, без да правим друго...
защото, ако е писано, ще се случат, където и да сме, каквото и да правим, стига да живеем. затова си заслужава...
дано да си заслужава, каквото и да ни очаква...

P.S. партитата помагат :D

събота, 4 август 2012 г.

крачун & малчо VS. текила

първо да изразя дълбокото си възмущение за филма "Човешка стоножка" - част едно е адски малоумна. дори ако за миг забравя, че имаше разни баси глупавите неточности, които така тактично бяха изрязани, за да не се види още повече абсурдността, останалото хич не беше на ниво. идеята - да, страхотна. от биологична гледна точка - също. ама.. НЕ ГО ГЛЕДАЙТЕ. така, част две може би щеше да е по-обещаваща, ако главният герой не се казваше така и ако не беше толкова малоумно СИЛЕН?! не я гледайте и нея.

второ - досега четох на Пушкин една стихосбирка и трябва да кажа, че усещам някаква прилика с.. нищо, всъщност. ама е много по-различно от останалото, което съм чела от него. а и преводът на "На А." е адски зле.

кхъ.

партитата - окей, само че мен алкохолът ми действа още по-депресирващо. и изобщо не обещавам да изпълнявам нищо. може би нямам сили. опитвам се да си казвам, че в подобни ситуации Дюма е прав: "чакай и се надявай", ама... страшничко си е. сигурно си права, че имаме прекалено високи очаквания. но... гр. просто искам веднъж да съм направила нещо хубаво и то да се оцени.  

All I've got is insane

ето какво, подновяваме партитата!!!
може би тази вечер беше дългоочакваното пробуждане...
дали сме щастливи, не знам, но със сигурност е вярно, че човек винаги избира как да живее и как да преодолява страданието си, без да променя себе си.
това правим и ние когато се съберем и макар и за кратко се опитваме да забравим реалността и да се изсмеем на миналото, да се подиграем на тези, които ни нараниха... и е забавно, може после да си платим за това, но на кого му пука.


не забравяй, че ще изпълняваш желания до живот (хих!)
това за сега...само това ми идва!
to be continued...

четвъртък, 2 август 2012 г.

it says your home is where your heart is, but what a shame - cause everyone's heart doesn't beat the same

за само 2-3 месеца успях да сбъдна няколко свои мечти, което ме прави безкрайно щастлива и още толкова повече нещастна и самотна. конкурса, книгата, матурите, приемането, работата, сега и летен стаж... всичко това е велико, джо, точно както искам да бъде моят живот. оценявам го и тайничко се усмихвам, че съм го постигнала и изпитвам голяма радост, гордост и признателност, че стигнах до тук. прекрасно е.

даже започнах и софия да обичам. и все по-тъжно ми става, че я напускам, защото там се чувствам странно спокойна.

хубаво.
прекрасно.

сега го обясни на сърцето ми, което очевидно има по-различни мечти от моите и което иска любов, а не знание, не работа, не книги, не писане. а любов. да го е*а в глупавото сърце...
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...