имах отчаяна нужда да си подновя блога и в главата си бях решила всичко и знаех как и с какво да замажа близо едногодишния си застой, седнах и всичко изчезна...
не става ли все така?
имаш наум нещо, репетираш го хиляди пъти, знаеш, че е правилно и въпреки това щом дойде момента, в който трябва да го направиш, идват съмненията, несигурността, извиненията, хилядите мисли, хилядите "ако" пред всяка от тях и хилядите подробности вървящи в пакет с останалото, след това последствията.
поне така беше преди.
напоследък за последствията мисля на последно място.
за "ако"- тата не ми остава време дори да разбера дали са там, а за подробностите никак не ми пука.
както винаги се озовавам на кръстопът и не съм сигурна дали дори една от възможностите е правилната по никои от познатите ми критерии.
може би не е, но вече не мога да си представя живота си без познатата драма. не знам дали си я правя така, не знам дали полудявам наистина, дали мога да се справя сама, дали вече има смисъл да го правя.
една от дългите ми вечери през изминалата седмица, в която едва различавам отделните дни, си вземах душ и размишлявах много(толкова много, че се оказа, че е минал цял час и половина и после пръстите ми не усещаха нищо). но беше полезно. защото осъзнах нещо много странно и страшно.
не мога да обичам. не и по този начин, по който бих искала,
никого,
никога.
не мисля че любовта е необходима...не мисля че я има изобщо... мисля че е измислица и лъжа както всичко останало на този свят. и мисля че е по-добре да е така, защото иначе означава, че е гадното задължение, години наред, прекарани в отминаване на симпатията към даден човек и оставане сам, търпиш присъствието му, искаш да си тръгнеш, но никога не си тръгваш наистина. никога не биваш разбран. затова не искам нищо. не искам нищо от себе си. не искам. и не очаквам. и разбирам. и съм лед. това останах.
и сега си мисля, че е много тъжно, защото климата ни се бъгна, скоро няма да има изобщо зима. и познай кой ще изчезне.